Фонтана "Треви"

Едно, две, три... Отброявах наум крачките си, докато вървях към ъгъла на улицата. Когато пред мен се появеше неоновата табела на магазина за сладолед, трябваше да завия наляво, а след това още само 50 крачки ме деляха от гледката на величествения фонтан „Треви”. Да, познавах Рим безкрайно добре, даже по-добре от колкото познавах собствената си длан. От години не се бях връщал тук, но много малко неща се бяха променили. Спомнях си фасадите на старите сгради, покрай които минах преди секунди и дори някои заведения все още бяха на същите места.
Едно, две, три... Няколко минути по-късно стоях пред фонтана. Както обикновено, около него се тълпяха множество туристи, които мятаха монети в чистата вода, правеха снимки и разглеждаха любопитно. Това също не се беше променило.
Свалих слънчевите си очила и погледът ми премина през всяко едно лице в групата. От една страна, ми се струваше забавно да наблюдавам глупавите им изражения, но, от друга, тези суеверия ме дразнеха.
Отново сложих очилата си и се отдалечих на няколко метра растояние. Приближих се до една от околните пейки и седнах там, опитвайки се да изолирам околния шум и поне малко да се насладя на иначе прекрасния ден. Вдигнах глава към небето, така че слънцето пряко огряваше лицето ми.
„Очевидно Аполон усилено си върши работата” помислих си и се усмихнах сам. Беше почти обяд и жегата ставаше все по-непоносима. Може би трябваше да намеря някой бар, в който да прекарам остатъка от деня в компанията на бутилка бърбън, и най-вече се надявах да се скрия от топлината.
Точно когато бавно се надигнах от пейката, пред очите ми се появи най-красивата жена, която някога бях виждал. Образът й трептеше и от време на време се променяше. Ходеше толкова елегантно и леко, че сякаш изобщо не стъпваше по земята. За момент съзнанието ми беше обзето само и единствено от нея. Бях толкова погълнат от красотата й, че дори не успях да я разпозная, но когато започнах да се връщам към нормалното си състояние, веднага се досетих, че това е Венера.

П.С: извинявай за забавянето и че е толкова кратко, ще се реванширам.

Всичко отново се връщаше към нормалното.Полубоговете бяха показали на какво са способни и наистина войната с Гея,най-накрая приключи.Толкова се гордеех с моята Пайпър.С всички полубогове.Боговете се върнахме в Гърция и построихме домовете си на истинската планина Олимп,нямаше как да бъда по-щастлива.Отново видях града ни,от много време,любимата ми Атина.Въпреки че не много неща се бяха променили.След смъртта на толкова много невинни смъртни,аз и повечето от останалите олимпийци започнахме да се грижим за хората,да им помагаме.Както винаги трябваше да е.
Днес реших да посетя Рим.Но този път за забавление.Вървях из улиците на града и усещах погледите на хората,втренчени в мен.Но ми бяха интересни само влюбените,или тези с разбитите сърца,усещах ги от километри.Накрая стигнах фонтана и сложих ръка на ръба му-пластове и пластове история,желания,молитви бяха пропити в него.Усещах погледите на мъжете,които ме наблюдаваха,всеки виждащ в мен своя идеал за жена,за женственост.Погледа ми привлече един мъж,веднага го познах седнал на пейката,гледайки ме-беше Марс,а може би Арес?Аз не се променях особенно,дали като Венера или Афродита си оставах съвсем същата-защото красотата и любовта бяха универсални за всички.Приближих се към него и се усмихнах: - Здравей,Марс! -после преминах на френски,преди да усетя,беше езикът на любовта и като се развълувах,говорех на него. -Danae! (липсваш ми) - Pour toi mon amour! (За теб любов моя) и го целунах по бузата. -Не съм те виждала напоследък.Имам чувството,че..ме избягваш.-въпреки че го обичах истински и така бе открай време,двамата не можехме да бъдам заедно,поне не истински.Вярно,вършили сме какви ли не лудории,но все пак бяхме женени-аз за Вулкан,а той за Белона.Въпреки че моя брак не съм го искала,бях принудена от Юпитер.Но всеки път,щом погледнех Марс усещах онова чувство,което всички искат.

(Няма проблем,страхотно е..)  (:

Почти мигновено привлякох вниманието на Венера. Тя задържа погледа си върху мен известно време, преди да се приближи към пейката, на която седях. Докато вървеше все така грациозно, съвършените й устни, чийто вкус вече усещах в устата си, се извиха в тънка усмивка. Венера застана пред мен и ме дари с една лека и нежна целувка по бузата. Познаваше ме прекалено добре и й беше прекалено ясно, че това не може да ме удоволетвори. Аз винаги се нуждаех от нея, от любовта й, от ласките й. Никога не можех да се наситя на аромата, който притежаваше и на чувството, което изпитвах, когато е държах в ръцете си.
Каква ирония... Аз, богът на войната - груб, неприличен и отблъскващ и тя - олицетворението на думата "съвършенство", заедно. Но така беше от самото начало. Такава беше волята на съдбата, очевидно тя беше избрала да ни събере и аз не можех да съм по-благодарен. Единственото, с което не успявах да се примиря беше фактът, че се налагаше да я деля с още един мъж. Вярно - бог, но той никога не можеше да й предложи всичко онова, на което аз бях готов за нея.
Тя ми липсваше. Липсваше ми всеки ден и всяка секунда, в която не можех да държа ръката й, което всъщност представляваше около 90% от времето, но двамата знаехме, че Юпитер никога нямаше да ни позволи да сме заедно, а и той не беше единствената пречка. Имахме задължения, които трябваше да изпълняваме.
Преди известно време децата ни бяха изправени пред почти непобедим враг. Гея не беше за подценяване. А след цялото време, в което ние боговете не им обръщахме внимание, беше наш дълг да им помогнем.
- Мисля, че по-скоро ти си тази, която се опитваше да се отдалечи от мен - казах в отговор и преглътнах. - Донякъде те разбирам, Пайпър беше погълнала цялото ти внимание, но не забравяй, че синът ми също беше там. И въпреки всичко аз не спрях да мисля за теб, Венера.

Не намирах сили да отговоря,нито да се защитя.Той май наистина бе прав.И въпреки това думите му ме срязаха,като със студено острие в сърцето "...аз не спрях да мисля за теб, Венера."Нито пък аз.Дори за една проклета секунда.А ние имахме цялото време на вселената.И въпреки това не бе справедливо.Омъжиха ме насила,само за да стоя далеч от Марс.Юпитер с неговите глупави закони и правила,които не можеха да се нарушат.Все пак той бе господар на всичко.Баща на Марс.Властелин.Ние обаче продължавахме да се виждаме и си имахме нашата любовна авантюра,далеч от всички богове.С Арес,обаче бе по-лесно.Той не зачиташе особенно правилата и пречиките,всеки удобен момент идваше и ме отвличаше на мотоциклета си и обикаляхме света.

Венера замълча за момент и се загледа в лицето ми, сякаш го изучаваше. Беше правила това милиони пъти, но никога не й омръзваше да се взира в грубите ми, насечени черти и белези, получени от изминали битки. Точно като и на мен никога нямаше да ми писне да гледам сините й очи и да се губя в необятния океан, който се криеше зад тях. За един кратък момент отново изгубих представа за заобикалящия ме свят. Виждах само нея пред себе си и всичко друго беше празно. Шумовете, гласовете бяха заглъхнали. Един съвсем кратък, но незабравим момент, в който Венера положи глава на гърдите ми и се заслуша в ритъма на сърцето ми, а аз зарових лицето си в копринената й коса и вдишах аромата й. Точно тогава ума ми се изпразни напълно и дори забравих за войните и конфликтите. Единствено нейният образ беше в съзнанието ми. Разбрах какво огромно влияние има тя върху мен.
После думите й ме върнаха обратно в реалността, където всичко беше много по-мрачно и мечтите не ставаха реалност. Венера сякаш се опитваше да се оправдае пред мен и се чудеше какво да каже.
- Може и да си права. Знаеш, че не обръщам внимание на това.
Тя отправи поглед към небето и въздъхна отчаяно.
- Не може ли просто да забравим за Юпитер,за всичко,което може да ни се случи и просто да заявим,че искаме да бъдем заедно?Белона със сигурност би била бясна - каза секунда по късно. Думите й ме изненадаха. Венера беше мечтателка, идеалистка, но тази идея беше налудничева, направо безумна. Не можех да пренебрегна заповедите на Юпитер. Дори аз се страхувах от него и от това, което беше способен да направи. Едва ли щях да получа закрилата на някой от олимпийските богове, с изключение на Юнона, а колкото и обичана да беше Венера, никой нямаше да прости постъпката й.
- Сама не си вярваш. Нали? - попитах и я погледнах, повдигайки вежда. - Недей да споменаваш името на Белона докато сме заедно. Искам поне сега да не мисля за нея. И двамата сме принудени да прекараме вечността с хора, които не желаем до себе си, но какво да направя? Знаеш, че бих сторил всичко за теб, но сигурна ли си, че искаш да загърбиш цялото си семейство?

Сълзи напираха в очите ми.Естествено,той бе прав,но от безпомощност мълчах.Искаше ми се да вярвам,че е възможно,та аз познавах Марс от толкова много време,сякаш винаги.Колко несправедлива беше съдбата.Да,никога нямаше да можем да бъдем заедно,щяхме да отприщим гняв от главния бог и никой не би се застъпил за нас.Освен може би Юнона,все пак тя бе хвърлила Вулкан,като бебе от Олимп,защото бил прекалено грозен.
-Иска ми се да вярвам,че може би някой ден нещата няма да са такива.-казах и го стиснах за ръката.-Виж например Елена от Троя.Толкова много хора бяха избити,за да бъде със своя Парис.И аз бих направила всичко за теб. - бих загърбила всичко.Защото той бе моята любов.А при мисълта,че всяка вечер се прибира при своята жена ме караше адски да ... ревнувам. Можех да имам,който си поискам в леглото си.Но тялото ми жадуваше за неговото,за грубите му,но все пак внимателни ръце.Исках да ме заведе някъде,само двамата и да се наслаждаваме един на друг.Сякаш сме единствените хора на света,нищо друго не съществуваше.Само ако можеше синът ми Купидон да ме види в такава светлина.Той винаги изправяше влюбените пред страховете им.Любовта бе страшна,коварна,а аз се бях оплела в нейната мрежа.Навярно на Купидон щеше да му е много забавно,но все пак би ме разбрал.Той бе силен бог и със сигурност щеше да ме подкрепи.Силата на любовта не трябваше да бъде подценявана.Не исках повече да ми досажда безинтересния ми съпруг,който и без това не желаеше компанията ми.Мисля,че дълбоко в себе си осъзнаваше какво правя,знаеше че се виждам с Марс,но просто ме оставяше да правя каквото си искам.И правилно,той не можеше да ме спре.Надигнах се леко и целунах Марс с нежна,плажа целувка.Боях се,че съм го ядосала и всеки момент може би ще си тръгне.

Емоциите бяха изпиани по лицето й. Виждах колко тъжна беше и това, че не можех да се опълча на глупавите закони на Юпитер, ме караше да се чувствам безпомощен. Мразех това усещане, мразех да виждам Венера нещастна, но дори и най-малкият ми опит за бунт, щеше да бъде смачкан. Оставаше ни само надеждата за по-добро бъдеще... Не исках да чакам цяла вечност, за да мога най-накрая да бъда с любимата си, но не исках и да предизвиквам гнева на най-могъщия сред боговете.
- Не искам да те обвинявам за тази част от историята на Елена и Парис, но нима забравяш, че именно ти ги събра... И последствията бяха... Е, последствията бяха хубави за мен, защото войната наистина си я биваше, но несъмнено за други е било истинска трагедия.
Веднага след като млъкнах, съжалих за думите си. В крайна сметка, Венера не беше виновна за случилото се. Нейната работа е да събира влюбените и точно това се опита да направи тя преди хилядолетия, но Венера рядко си даваше сметка до какво могат да доведат действията й.
- Съжалявам - промърморих сухо аз и хванах лицето й в длани. - Наистина, не биваше да го казвам - извиних се и се надявах да не е приела думите ми на сериозно.

Покрих ръцете му с дланите си и се успокоих.Нямаше за какво да се извинява. -Наистина не съм искала да се случва така,исках любовта да надделее,но уви,просто не им беше писано.Но те и така не се отказаха един от друг,бореха се докрай.Знам,че ние нямаме шанс,той така и не ни бе даден. -но можех завинаги да го пазя в сърцето си,от там нямаше никога да изчезне.Марс беше толкова силен,разумен,стриктен,а аз на моменти бях леко луда,все пак не беше ли и любовта?Цели градове биваха сривани със земята в нейно име.С Марс си приличахме повече,отколкото другите можеха да разберат. Притиснах се към него,сякаш очаквах той да ме защити от Юпитер,Вулкан,всичко.Но когато бях с него се чувствах толкова силна,трябваше и аз да го защитя,както мога.Тялото му беше толкова горещо,усещах силните му ръце впити в мен.Отново бе умислен в нещо,личеше си. -Вулкан знае.Той винаги е знаел.-казах бързо,преди да загубя кураж и добавих на френски: "Бъди звезда за всички,но слънце за мен"..
-Никога няма да те пусна, любов.Нека бъдем неразумни,нека изследваме до къде стига границата на лудостта.. -какво ли не правеха хората,когато обезумееха от любов,а аз исках просто да отидем някъде и да го дарявам с ласки,нежност,страст,докато и двамата не останем изгубени за света.Нима не бях и аз жена,нима не исках грижа,внимание,толерантност?

Оптимизма на Венера нямаше граници и това можеше само да ме радва, но понякога просто трябваше да приемем фактите такива каквито са и да продължим живота си. И двамата знаехме, че прекрачването на някоя от забраните на Юпитер си беше чисто самоубийство.
Милиони пъти бях премислял отново и отново всеки план за бягство, всяка щура идея, която умът ми беше способен да роди, но дори аз се страхувах да рискувам в този случай.
Познавах Венера. Тя нямаше да издържи на напрежението. В един или друг момент щеше да се откаже, а веднъж направехме ли крачка напред към свободата, пътят към Олимп щеше да остане недостъпен за нас. Не исках тя да съжалява за избора си, а вътре дълбоко в себе си знаех, че може би някой ден ще размисли. Може би чувствата й нямаше да са същите или щеше нова мечта да се появи на хоризонта.
- Не. Не можеш да искаш от мен да се отдам на чувства и емоции и да забравя за всичко - рекох и поклатих леко глава, поглеждайки надолу. - Това не съм аз. Тук е нашето семейство. Нашия дом. Може и да издържа без тях, но не гарантирам за теб. Където и да отидем ти ще се чувстваш самотна - добавих непоколебимо след това и впих погледа си в нея.

Нямаше да издържа отритната от всички,това бе сигурно.Играехме опасна игра.Загледах се в хората-правехме впечатление определено,хвърляха ни по някой поглед.Сърцето ми беше неспокойно,защо?Какво беше написано в бъдещето?Събирах водата и огъня,но нас не можех.Но това не беше проста афера.Никой не се научи да ме разбира.Сега обаче бяхме свободни от всякакви задължения и ми се искаше да прекараме деня заедно.
-Прав си.Но сега нямаме никакви задължения,нали?Нека да отидем двамата някъде.-стиснах леко ръката му и се надявах,че няма да откаже.Исках да ми се предаде,да бъде мой за времето,което можехме да имаме.Да го хванех на тясно и да се предаде..съпротивата беше излишна.Въпреки че бяхме само любовници,той имаше любовта ми.Неговите думи бяха,като шоколад,знам казвах си да внимавам,но се пристрастявах,да стане страшно,но нека и да е сладко.Погледнах го меко.

Проследих погледа на Венера, който водеше към тълпата с хора, които се взираха любопитно в нас. Тежка въздишка се откъсна от гърдите ми, докато се опитвах да потисна надигащото се в мен раздразнение. Обикновено обичах да привличам вниманието, но точно сега се нуждаех от уединение и тихо място за размисъл.
Трябваше да отделя малко повече внимание на избора, който Венера ме караше да направя. За нея всичко изглеждаше лесно - очакваше от мен просто да изоставя всичко, да хвана ръката й и да избягаме някъде заедно, но аз гледах на задълженията си доста по-отговорно и едва ли някой щеше да одобри решението ми да изляза във ваканция за кратко.
Присвих леко очи преди да взема окончателното си решение. Усетих как хватката на Венера се затяга около мен, сякаш се боеше, че ще ме изгуби. Не исках да я разочаровам точно сега, затова стиснах ръката й, а устните ми се извиха в някакво подобие на усмивка.
- Щом така искаш... - отвърнах й.

//Извинявай мнооого за забавянето.

Както се случваше при боговете-можехме да се намираме на колкото си места поискахме,сега се получи един такъв вариант-една част от мен бе тук,друга на Олимп,трета из Париж,една похапваше сладко в компанията на двама младежи и получих остър прилив на главоболие,което се случваше рядко при мен.Въпреки че подтисках с всички сили,да не знам какво се случва сега на всички тези места,не можех да си помогна,затворих очи и усещах че имат нужда от мен и на друго място,а това беше вече прекалено много.Въпреки това си наложих да остана тук с Марс и си наложих да се усмихна,но мисля,че по-скоро звучах измъчено,когато казах:-Ти води.-надявах се да отидем на някое приятно място и моето "аз" да се успокои,въпреки че не откликвах на молбата,която отправяха към мен.
П.С.Няма проблем (: