it's a hypnotic island..

Беше една наистина прохладна вечер. Въздухът на повърхността бе студен, а океана леко се бе развълнувал. Вълните не бяха особен големи, но все пак си личеше е има такива. Сребристата луна осветяваше тъмносиньото небе, което бе обсипано с милиони звезди. В далечината едва-едва се забелязваше необитаемият остров. В нощта изглеждаше като заоблена сянка, която се издигаше към небесата. Мястото не бе кой знае какво само по себе си. Отличаваше се, заради обитателите си. Тук хора нямаше, но имаше други същества. Те бяха толкова изящни и митични, че човек би помислил, е са излязли от някоя приказка. Малко бяха тези, които са достигнали до острова и са успели да си тръгнат от него. Все пак имаше двама-трима, но едва ли са посмели да разкажат за видяното. Всичко около това място бе загадка и точно това му бе интересното.
Девойката бавно се показа над водата. В далечината се забелязваха светлините на някакъв кораб, а не особено далеч от него, плаваше малка лодка, на която определено имаше екипаж. За миг лицето й посърна. Тя знаеше какво следва, след като е видяла плавателното средство. Пое си въздух и се потопи отново. Бавно и незабележимо, момичето се приближи към лодката. Колкото по-близо беше, толкова по-добре чуваше гласовете, които се носеха от плавателния съд. Тя установи, че всички бяха мъже, което щеше да е добре дошло за сестрите й. Без да се бави повече, Ария мина под лодката, като се увери, че силуета й под повърхността на водата е забелязан. Не след дълго, всичко потъна в тишина. Светлините от фенерите заблещукаха наоколо, но не бяха достатъчни, за да открият съществото. След секунди се чуха игриви подсвирквания, представляващи началото на някоя песен. Това накара красивата сирена да се покаже бавно и внимателно. Стоеше на около метър от лодката и всички погледи мигновено се стовариха върху нея.
-Значи е истина. - промърмори едно от момчетата.
-Колко е красива. - обади се друго.
-Хей, ела насам. Няма да те нараним. - заговори отново първото момче и направи знак с ръка.
Ария бавно се приближи и постави ръце на ръба на дървената лодка. Облегна се предпазливо и леко се усмихна.
-Можеш ли да говориш? - попита момъка, който я бе повикал.
Сирената кимна и заговори. -Да, мога. - гласът й се разля като мед, сякаш бе ангелска песен. Толкова нежен, пленителен, галещ слуха на всяко същество около нея.

Острова на сирените. Това беше мястото, на което ме изпратиха от лагера, за да взема сълза на сирена. За мен това беше поредното предизвикателство, което щях да изпълня сам, но онзи козел Хирон реши, че ще ми трябва помощ. На мен?! Помощ?! Моля ти се, ще се справя сам-самичък. Но ето, че трябваше да взема още пет лагерници. Не ги подбирах много - много, но избрах най-добрите, ако мога така да ги нареча..

Беше чудна вечер, морето шумтеше тихо и неспокойно. Дори то знаеше, че нещо не е наред, но до тогава не го осъзнавах. Най сетне! Пристигнахме на острова или по-точно бяхме достатъчно близо, за да можем да забележим силуета на тихия остров. Тих?! Поне за сега! Аз бях лидера на малката групичка от полубогове и докато спускахме лодката ни към морето, видяхме силует. Но не на човек, а не нещо, което се определя като сирена. Жена - с опашка на риба и пленяващ глас, така ги описваха в книгите, които прочетох за тях, преди да тръгнем на това приключение. 

-Значи е истина. - каза един от екипажа ми. 
-Колко е красива. - обади се друг.
-Хей, ела насам. Няма да те нараним. - заговори отново първия и ѝ направи знак с ръка.
Вече можехме да видим сирената по-добре. Тя беше младо момиче на нашите години. Тя се приближи повече и се подпря на лодката ни, която щеше да стане на парченца след още малко поклатвания.
-Можеш ли да говориш? - попита момчето, което я повика.
Сирената кимна и заговори. -Да, мога. - гласът ѝ бе като ангелско пеене. Толкова меко и нежно. 
-Как се казваш, рибке? - Попитах аз с учуден глас.
-Ария е името ми. А ти, човеко? Как се казваш? - Попита тя, като отвърна с ироничен глас.
-Казвам се Джейсън и не съм човек. Или по-точно съм наполовина човек, наполовина бог. - Отвърнах на иронията с факти. Сирените може да са прелестни същества, но всъщност са безкруполни убиици. Хипнотизират те с омайните си песни и след това те завличат на дъното. А след това...

-Нали знаете, че трябва да я хванем? - прошепнах на момчетата, докато гледах как сирената галеше момчето, което я повика. 
-Момчета?! Тук ли сте? - Размахах с ръка пред лицата на екипажа ми. Но никой не отговори. След малко и аз почувствах някакво докосване по гърба ми и като се обърнах - сирена. -Какво става? Какво правите? - и помня, че чух само едни прекрасни гласове, а след това всичко се губи.

Помислих си, че това е края.. -Край... Защо трябваше да свърша така? Изяден от тези акули.. - Опитвайки се да си спомня какво трябва да се прави в такива случаи, видях че първото момчето, заговорило сирената изчезна, както и една от сирените, които ни бяха обкръжили.
-Хей! Какво става? - някак успях да измърморя само това. И изведнъж ми дойде! -Аполон! - извиках с пълно гърло, докато той не се появи. Само неговият глас можеше да засенчи този на сирените и да ни спаси, защото от петима останахме само трима.

Една прекрасна песен, по-прекрасна и от тази на сирени се дочу из морето. Най сетне можех отново да се движа и говоря свободно! Докато песента на Аполон прогони всичките сирени отново в дълбините се усетих, че ни трябваше една сирена! Аз и още едно момче грабнахме края на опашката на една от тях и я завлякохме на кораба ни. Беше прекалено тъмно и едвам на сутринта видяхме, че улова ни е по-страхотен от колкото очаквах. Това беше онази сирена, която видяхме, още когато пристигнахме на острова.
-И ако това не е Ария. Явно си имаме доста добър улов, момчета. - казах с един весел присмех и заплавах в посока на лагера. 
-Време е да се връщаме! - Казах си с един щастлив глас.

Стоеше мирно, облегнала се на дървената, нестабилна лодка. Бавно поклащаше опашка под водата, за да се задържи над повърхността. Гледаше момчетата с невинен поглед. Макар и сирена, Ария не бе като другите. Вярно бе, че се явяваше като примамка с този неин чуден глас, но не можеше да се каже, че прави това защото й харесваше. Напротив. Предпочиташе да си плува свободно из дълбините, да се наслаждава на малките рифове и от време на време да акостира на острова. Ария предпочиташе водата пред сушата, но имаше такива моменти, в които излизаше от своята обител.
Нежна и примамлива усмивка се изписваше на лицето на митичното създание, когато едно от момчетата реши да попита за името й. Тя отправи пъстрите си очи към него и отговори съвсем нормално.
-Ария е моето име. А, ти сухоземецо -обърна се тя към него. - Как се казваш? - запита на свой ред като в гласа й се долови лека нотка на ирония. Определено не й харесваше да я наричат риба, защото не бе. Сирените бяха различни, колкото странно и неприемливо да бе за тези ограничени двукраки.
Младежа реши да се прави на умен и побърза да отговори на въпроса на съществото, засипвайки я с факти, от които тя едва ли имаше нужда, в момента. И въпреки това, тя се усмихна, но не след дълго премести погледа си върху този, който я бе повикал.
-Ти ли пееше "Моят весел, смел моряк"? - заговори отново тя. - Да, аз бях. - отвърна момъка. Ария си пое въздух и след секунди притвори устни, а от устата й излезе стон, който предвещаваше началото на нейната красива и прелъстителна песен.
Мелодията се носеше наоколо и сякаш тя бе единственото нещо, което се чуваше. Дори вълните притихнаха. Погледите на всички, дори на многознайкото, се впиха в тъмнокосата сирена. Но освен, че тя хипнотизира наивните момчета, песента бе и един вид зов, отправен към посестримите й. Една по една от водата се подаваха другите и бавно обградиха плавателния съд. Допряха се до него и протегнаха ръце докосвайки нежно тийнейджърите. Екипажа бе в плен на гласа на Ария и красотата на останалите. Те се поддаваха и дори се опитваха да целунат сирените. Капитанът, който очевидно бе Джейсън, също бе омаян. Брюнетката бавно се отблъсна от лодката и се отдалечи на около метър, но продължи да пее. Внезапно, тези които се бяха осмелили да прекрачат безопасните очертания на малката лодка, бяха завлечени към морските дълбини. Тя забеляза момчето, което по-рано я бе повикало, да цопва във водата. Неочаквано се втурна към него, но бе твърде късно за да му помогне. Вместо това, просто продължи да пее.
Неочаквано силен вик прекъсна прекрасната песен на Ария. Тя замлъкна, а посестримите й побързаха да се измъкнат. Самата девойка се обърна и потопи по най-бързия начин, но уви, моряците или поне остатъка от тях, хвърлиха мрежа, в която сирената се заплете. Ненадейно, някой я хвана за опашката. Измъкнаха я от водата, а тя се дърпаше и изхъска няколко пъти насреща им.
Небето бавно придоби розов цвят. Слънчевите лъчи едва-едва се подаваха от хоризонта. Бе настъпил изгрева. Вече не бе тъмно и Ария можеше най-накрая да разбере къде се намира. Мястото бе различно. Не бе в онази малка дървена лодка. Не, намираше се на палубата на един огромен и наистина красив кораб. А, тя самата бе заключена в стъклен ковчег, с нейните размери. Бе наполовина пълен с вода, но лишен от кислород. Сирената усещаше как бавно се задушава. Бе опряла длани на стъклата, а леко безжизнения й поглед се приземи върху Джейсън, който привидно бе горд със себе си, но не осъзнаваше нито той, нито другарите му, че й причиняват болка.
Ария знаеше защо я бяха хванали. Знаеше какво искаха. Но, също така, бе напълно сигурна, че няма да го получат. Тя нямаше да пророни и една капка сълза за тези безсърдечни момчета, независимо с какво щяха да я заплашат или какво смятаха да й сторят.

П.С: думите, които са с italic са с прикачени клипове.

-На около седем мили от острова на онези акули сме! - Казах на двете момчета, които оцеляха след онази опасна нощ. Която със сигурност ще ми остави кошмари поне за месец. Все пак си беше доста опасно, дори и за мен..

Докато въртях руля, видях че Ария се опитваше да излезе от стъкления ковчег, който беше специално направен за сирена. Но всичките ѝ опити и усилия бяха напразно. Това стъклно не беше обикновено. То беше специално направено от Хефест, за да може да задържи и акула вътре в ковчега. Ала все пак трябва да я упазим жива, защото мъртва няма да може да ни даде своя сълза. Не сме толкова коравосърдечни, че искаме една или две капки от нейните сълзи. Все пак реших да проверя дали всичко е наред и извиках едно момче на руля, докато аз проверя нашата гостенка дали си прекарва добре.
-Е, как е? Имаш ли достатъчно място? - Бях доста хумористичен и реших да се пошегувам с нея, но тя сякаш ме игнорираше. Не казваше нищичко. Прсото стоеше там и се въртече ту наляво, ту надясно. Но за по-голяма сигурност реших да проверя кислородните клапи дали са отворени, защото имах подозрения, че моите моряци може да не са ги отворили.. 
-Идиоти!! Къде по дяволите сте?! Елате тук, веднага!! - Както и очаквах.. Те не бяха отворили клапите.. Ето защо Ария се въртеше като риба на сухо.. Извиках ги, за да ми помогнат с клапите, защото бяха заяли.
-Ти от ляво, а ти от дясно. Когато кажа "три" ще натискате нагоре, а аз ще натискам навътре. Първо лявата част, а след това дясната! - Точно и перфектно обяснено! Какво да не му разбере, но явно онези двамата са някакво смахнато изключение. Вместо нагоре, тези натискат надолу. Но след няколко викания и удари - стана! Клапите се отвориха и Ария можеше да диша.
-Е, сега вече трябва да ти е по-добре. - Казах с една малка надежда за отговор, но явно не получих или не го дочух. 
-Съжелявам. Не искам да ни мислиш за толкова коравосърдечни. Всъщност сме си добри души, но тези са забравили да отворят клапите. Отново ти се извинявам. - "Трябва да бъдеш утчив с всички." - Така казваше майка ми, когато бях малък. Аз се опитах да бъда мил, но тя отново си промърмори нещо и отдръпна поглед от мен. 
-О-о, не. Няма да се хабя за теб, рибке. Продължавай все така, все ми е едно. - Казах ѝ го изрично и точно. Няма повече да търпя детски поведения.

Изминахме още около 5 мили, когато дочух някакъв звук отстрани на кораба. Но какво можеше да бъде? Все пак беше една хубава и прохладна вече. Луната светеш като диамант, а всички спяха, дори и инатливата ми "приятелка", ако може да се наречем приятели. Изведнъж, корабът се разтресе. Всичко изпопада на палубата. Без стъкления ковчег, който беше прикован за мачтата. Аз реших да проверя какво става, защото само аз бях бъден, а и защото аз усетих това поклащане. Всичко падна на палубата, но явно моите моряци спят дълбоко. Приближих се към лявата страна на кораба, когато видях силует, но не какъв да е силует, а подобен на този на Ария в онази вечер, когато изгубихме двама моряци. 
-Ох, по дяволите. Знаех си, че ще дойдат.. - Прошепнах си, докато търсих оръжия. Този път ще се бием с тях. Тръгнах към каютите на другите две момчета, за да ги събудя и когато се връщахме на палубата корабът пак се разтресе. Но този път беше доста по-силно. Затичах се към палубата, за да видя дали стъкленият ковчег не е паднал, но все още не беше. 

Тогава се сетих за едно подобрение на кораба ни, което можеше да ни помогне да се измъкнем от тези сирени. Все пак в директна битка си бяхме обречени. -Алекс, извади веднага морския двигател! - Алекс беше едното от момчетата с мен. Алекс и Джейс извадиха новата ни джаджа, на която ѝ трябваше само малко електричество, за да може да ни засили толкова, колкото ни  нужно. 
-Аз ще взема това, а вие двамата се грижете за руля и за ковчега! - Казах им това, докато отивах към долната част на кораба. Не трябваше да си спец, за да се справиш с двигателя, но трябва да имаш малко електричество, за да го задействаш. А аз съм син на Юпитер, Бога на Гръмотевиците, все пак. Можех да го задейства доста лесно, както и направих. Поставих го в най-крайната част на кораба и пуснах една електрическа топка, за да го задейства. А веднага щом се върнах на палубата корабът засвети в една ярка светлина. -Благодар Хефест! Това ще ни помогне! - Отново си измърморих и се върнах на руля. 
-Сега вече няма да ни настигнат! - Казах на Алекс и Джейс и с едно щракване на пръстите ми корабът заплава толкова бързо, че наистина никой не можеше да го достигне!

И така след като енергията ни свърши и двигателят спря, ние отново плавахме нормално. Е, имаше изпочупени неща, но не бяха кой знае какво. А Ария? Е, тя беше прекалено уплашена да прави каквото и да е. И затова нито я попитахме как е, нито ѝ проговорихме. Все пак оставаше още малко и отново щяхме да бъде в лагера! Щях отново да се завърна с награда! Хе-хе-хе!

П.С: За тези, които не знаят: 
– Една миля е равна на 1 609, 347 метра. Което значи, че съм изминал 19 312, 164 метра.
-Палуба е пода на плавателен съд.
-Руля е кормило на плавателен съд.
-Мачта е пилон, монтиран в средата на плавателния съб.

Ария бе притворила плътните си устни съвсем леко. Бе допряла длани върху стъклото н капака на ковчега и се опитваше да го избута. Определено искаше да се махне от тук, но в момента по-важно бе да получи малко въздух, който бавно се изчерпваше от малкия сандък. Изгубила надежда, че ще успее да помръдне капака, сирената се потопи под оскъдното количество вода, опитвайки се да извлече и последната молекула кислород от водната си среда. После, митичното създание отново започваше да се върти и упорито да натиска с длани по стъклените стени.
Малко по-късно капитанът реши да я удостои с вниманието си. Облегна се на мачтата до нея и изрече поредната плоска шега. Момичето не му обърна внимание, дори не го погледна. Тя продължи да прави жалките си опити да се измъкне от малкото пространство, в което се намираше. Изведнъж, Джейсън започна да крещи и недоволничи. Повика двамата останали от екипажа му и ги нахока затова, че са лишили брюнетката от въздух. Без много да се вайка, той им обясни какво трябва да направят и не след дълго, ковчегът се изпълни с кислород.  Ария в мигом се приближи до малките процепи и пое дълбоко въздух. Тъмнокоската почувства как жизнените й сили се възвръщат в нея. Морякът се приближи към нея и започна да й се извинява. Пъстрите и очи обходиха лицето му, докато най-накрая не се срещнаха с неговите. След минута, обаче, тя му обърна гръб. Леките вдишвания, които правеше, звучаха като нежно прошепване, макар и да не бяха. В крайна сметка, той я остави, което я накара да се поуспокои малко, макар и да не се чувстваше застрашена от тях.
Ария гледаше на сухоземците като по-зли същества и от сирените. Те винаги търсеха изгода и бяха готови да убият всеки, стига да можеха да спасят собствената си кожа. Най-лошото бе, че някои от тях го правеха просто за удоволствие, защото просто се наслаждаваха да гледат как някой страда. Сега бихте казали, че и сирените са такива. Вярно и те нараняваха, но само защото моряците сами пристъпваха в тяхната територия. А, който стигнеше острова им, никога не се завръщаше.
Сирената не усети колко бързо бе отминал денят. Небосвода бе придобил мастиленосин цвят, а звездите по него блещукаха като малки пламъчета. Луната осветяваше целия кораб. Бе толкова ярка, че приличаше на диамант. И в тази така спокойна вечер, непрекъсвана дори от вятъра, корабът се разтресе. Ария бе заспала, но при първият трус тя веднага отвори очи и се размърда. В мигом разбра, че това са посестримите й. Девойката знаеше, че те не ще я оставят. Започнаха упорито да олюляват кораба. Уви, двукраките се оказаха по-умни от предполагаемото. Те успяха да ги избегнат и най-лошото бе, че по време на атаките, митичното създание не успя да се измъкне, но успя да пропука една от стъклените стени.
Групата сирени нямаха друг избор осен да призоват ''домашният любимец'' на баща си - Кракенът. Всички се събраха и наддадоха вик, след което изчезнаха. То бе будно.
Всичко утихна. Луната светеше както преди. Звездите блещукаха, а небето си бе в същият мастилен цвят. Сякаш нищо не се бе случило. Ария неочаквано се размърда нервно. Тя заблъска по стъклата и се огледа наоколо. Наивните момчета се радваха, че са избягали от сестрите й, но не осъзнаваха какво ги чака. Сирената бе дочула зовът на останалите и бе въпрос на време Кракен да се появи.
Океана утихна. Дори вятър нямаше. Корабът неочаквано спря да се движи. Моряците се учудиха и започнаха да се оглеждат. Изведнъж един от тях се провикна.
-Вижте! - извика той и посочи с пръст.
Пред кораба се появи гигантски воден образ - Нептун. Погледа на Ария се приземи върху него и лека изтерзана усмивка се появи на лицето й. Богът на моретата и океаните повдигна ръка и я насочи към палубата на кораба.  Изведнъж, плавателният съд бе ударен от ляво. След миг последва и удар от дясно, а най-накрая последва и един в основата.
Рязък звук на пропукване се чу изпод краката на екипажа. Точно изпод мачтата се подаде пипало и счупи стълба за броени секунди. Стъкленият ковчег се стовари на палубата и благодарение на пропуканото стъкло от по-рано, целият стана на парчета. Сирената се стовари върху твърдия под и тъй като бе лишена от вода опашката й се преобрази в два крака. Дъгата й коса закри гръдта й, а тя се сви като малко беззащитно момиченце в близост до перилата на кораба. Девойката се огледа и в момента, в който осъзна, че момчетата са твърде заети да се справят с Кракена, тя постави ръка на дървеното перило и се опита да се изправи. Това бе нейният шанс да се върне у дома.

-По дяволите! Защо той?! - Запитах се, като удрях главата си. Не мислех, че точно Нептун ще дойде, но както винаги той водеше и "домашния си любимец" - Кракена.. Не вярвах, че отново ще го видя. Но явно тези 3 дни не са ми щастливи!

Нептун, Богът на моретата и океаните плюс Кракенът на едно място, срещу нас, сега?! Ах колко хубаво! Точно, когато си мислех, че сме се измъкнали от сирените, а то какво? И така, в същата спокойна вечер, когато луната беше като диамант, посестримите на Ария са извикали Кракена, който не тръгва без Нептун. Наистина?! Не можеше ли всичко да мине като по вода, може би?! Без такива проблеми! Толкова много ли искахме - само една сълза! Не е като да ѝ искаме главата или опашката, все пак. Е, все пак трябваше да се борим срещу Нептун, но нямаше никакъв смисъл, все пак той е бог, а ние полубогове. Докато извиках на Алекс и Джейс да пазят Ария, корабът беше вече на две части, а екипажа ми - във водата. Знаех, че трябва да направя нещо, но какво?! 
-Не мога да мисля под такова напрежение! - Казах си, докато се опитвах да измисля начин, с който да се отървем от Нептун и Кракена. Този път Аполон нямаше да помогне, затова не се и опитах да го извикам. Явно нямаше кой да ни спаси този път. Явно ще изгубим и сирената, и животите си. 
-А-а, къде е?! Ехооо! Светлинка, чудо, помощ?! Нещо?! - Очаквах нещо, което ще ни помогне, но явно ще си остана с очакванията.. Никой и нищо не се появяваше.. Защо, когато очаквам нещо, то не се случва?! 

В момента, в който корабът стана на части, видях че стъкленият ковчег, в който беше Ария падна и се счупи. -Но как?! Не може да бъде! - Започнах да се чудя, все пак той беше изкован от Хефест! Но явно се счупи и Ария най-сетне беше извън стъкления си затвор. Очаквах тя да скочи във водата и да заплува към острова на сирените, но тя остана на останалата част от палубата и опашката ѝ се превърна в крака. Явно сега тя се превърна в сухоземец като нас. Докато ние се борехме с Кракена или поне се опитвахме да се борим с него, Ария беше на перилото и щеше да избяга, а това означаваше, че щяхме да се върнем в лагера без сирена. О-о, няма да си позволя да загубя наградата! Оставих момчетата да се борят с чудовището, а аз заплувах към сирената. Точно преди да скочи във водата аз я хванах и я бутнах в останалото от нашата лодка. Явно, когато съм я бутнал тя си е ударила главата и беше в несвяст, когато извиках момчетата да заплуваме към лагера. 

Алекс и Джейс направиха нещо на Кракена и той падна в морето, което ни отвори шанс да се махнем от там по най-бързия начин! И така заплувахме към лагера, бутайки лодката с сирената ни. 
-Дано това е всичко! Не искам повече проблеми! - Казах си тихичко с една огромна надежда, която се надявам, че ще се изпълни! -Лагерът ни чака момчета! Нека да побързаме! - Казах на екипажа ми и се надявам, че ще стигнем преди да се е случило нещо друго.

Ария постави и двете си ръце на перилата и положи огромни усилия да се изправи. Да има крака бе нещо изключително странно за нея. Вярно тя бе родена като едно обикновено дете, но когато навърши пет всичко се промени. Баща й я взе при себе си и тя забрави за света на сухоземците. В нейните очи, земята бе нещо като мит или просто приказки, които по-възрастните разказваха. Но не след дълго, тя разбра, че всичко бе истина, а не просто измислица породена от въображението на по-големите си сестри. Разбира се, помнеше някои моменти от прекараното време на сушата, но повечето бяха свързани с майка й. Всичко друго беше просто блян.
Брюнетката се опита да се прехвърли от другата страна, където щеше да цопне във водата и да заплува надалеч. Но не. Онова нахално момче трябваше да й се изпречи на пътя. Той обви ръце около нея и я бутна в лодката им, която бе единственото здраво нещо останало от големият и красив кораб. За съжаление, обаче, при падането в дървения плавателен съд, сирената си удари главата и изпадна в несвяст. Каква ирония, нали? Разбира се, това не беше краят.
Макар останалите две морячета да бяха зашеметили Кракен, водният образ на Нептун си беше съвсем наред и с ярост се впусна след крадците. За миг, всичко отново затихна. Нямаше следа нито от богът на морето, нито от домашния му любимец. Но това трая едва минута-две, преди едно пипало да се обвие около плавателното средство и да го вдигне на седем-осем метра от водата. Хватката му се засилваше и скоро се чуха пропуквания. Океана се разбунтува, когато от него се подаде ръка, която отново бе оформена от вода. Тя се стовари върху лодката, от която Кракен се бе отлепил и я потопи. Макар и в несвяст, Ария отново се сдоби с опашка. Но това не я спасяваше. Сестрите й щяха да го сторят. Две по-големи на възраст от нея, бяха последвали октоподоподобното създание и просто чакаха възможност да измъкнат младото девойче. Едната се прокрадна бързо и хвана тъмнокоската за ръката. Опита се да я издърпа, но с негодувание разбра, че капитанът на потъналия кораб бе обвил ръце около нея и не я пускаше. Създанието му изхъска насреща, но това накара момчето да опита да издърпа Ария още по-бързо от лапите на спасителките й. Уви, успя.
Сирената отвори пъстрите си очи бавно. Чувстваше се странно, не на място. Изведнъж, тя се изправи и се огледа наоколо. С ужас установи, че се намира на брега на непознато за нея място. Опашката й отново се бе превърнала в два крака, които тя не можеше да използва, поне не още. Наоколо нямаше никой, сякаш бе сам сама. Това не й харесваше. Слънцето сърдито печеше над нея и само я подтикна да се върне обратно във водата, която миеше брега. Знаеше, че няма да се справи с ходенето, затова реши да пропълзи или да се довлачи до разбиващите се вълни.

-Ето го! - Казах на момчета, сочейки Кракена, но след него идваха и другите сирени, за да спасят Ария, ала Нептун го нямаше. Това не вещаеше добро!

Точно, когато се бяхме измъкнали от всичките опасности, той се появи! Нептун, сирените и Кракенът отново срещу нас! Сякаш миналия път не беше достатъчно... Но този път Кракена повдигна лодката ни на около седем-осем метра, а Нептун направи нещо и останалото от плавателния ни съд стана на парченца... Ария отново беше във водата, с опашка и по-голяма от нея на години сирена се опита да я завлече с нея, но аз не го допуснах! Или ще се върнем в лагера с сирена, или няма да се върнем! А аз щях да се върна! И така, докато другата сирена се бореше да завлече Ария отново към острова на сирена, аз я хванах и нямаше да я пусна! За мое щастие другата сирена се предаде и докато екипажът ми се биеше отново с този октоподобен звяр, аз реших да отведа Ария на един остров, който видях преди да започнем сегашната ни битка. Но тогава реших, че аз трябва да се справя с звяра.

-Хайде момчета! Оставете го на мен, а вие отведете сирената на онзи остров! - Казвайки това, осъзнавах, че ще трябва някак да отблъсна или поне да зашеметя морското чудовище. Съсредоточих се, колкото мога и изстрелях една доста голяма гръмотевица към Кракена. Неочаквано чудовището падна и отново стана тихо - поне за сега. Реших, че ще е по-добре да си плуя на петите и заплувах към острова. Когато пристигнах, видях че Ария лежи на пясъка, отново с крака, а Алекс и Джейс ги няма. Реших да ги потърся и в същото време да открия и храна, защото от толкова много битки и приключения огладнях.

И така оставих Ария на плажа, а аз тръгнах навътре в джунглата, за да търся екипажа ми и храна. Също така, знаех че нещо не е наред, и че Кракена, Нептун и сирените ще се върнат, за да спасят нашата сирена. Това беше просто въпрос на време, на който въпрос трябваше да намеря отговор.