Disco-bar "Color"

Хадес не удостои дъщеря си с отговор. Огледа я внимателно, като присви преценяващо очи, но най-накрая не каза нищо, което може би означаваше, че бе доволен от видът й. Без да казва нищо, просто се обърна към изхода и тръгна, като чу стъпките й след него. Не му се говореше, все още й беше ядосан, затова и не проговори през целия път. Рано или късно тя щеше да задоволи интереса си, а когато най-накрая стигнаха до безвкусното място, което трябваше богът трябваше да посети, всичко й се изясни.
- Люк – обърна се той към младото момче, което седеше на входа, усмихвайки им се толкова широко, че чак да се притесниш, дали нямаше да му изпаднат зъбите – Това е дъщеря ми, Мелиное – запозна ги той, като погледна скастрящо към нея, налагайки й да се държи учтиво.
Момчето побърза да ги поздрави, като ги въведе в заведението и разбира се, веднага се лепна за красивата дъщеря на Хадес. По мазната му усмивка богът веднага разбра на къде биеха нещата, но странното е, че в случая се бе надявал точно на това. Това можеше да не е най-великото наказание, но тъй като така или иначе му беше длъжна, тази вечер щеше да свърши неговата работа. Всичко трябваше да се обсъди, както и да се поддържа добрия тон, а Плутон хич не беше по тази част. Да не говорим, че дъщеря му можеше да извлече всякаква информация от този сополивко само с усмивката си.
- Това е Люк – прекъсна ги той, като застана между тях и започна да говори на дъщеря си, без да я поглежда – Син на Хермес и… – спря за секунда, като я погледна – земна жена – добави той, като за секунда смръщи лицето си, но бързо се окопити, преди да е засегнал момчето. По принцип не се интересуваше от чувствата на другите, но тази вечер беше различно – Той е нашите очи и уши в лагера на полубоговете – изясни й накрая, точно когато стигнаха до сепарето си.

Тишината може би наистина побъркваше Мелиное, но тя едва ли щеше да го покаже на баща си. Той сигурно точно това целеше. Но пък хич не беше в настроени за предаване за това тя преспокойно си мълчеше и не издаваше нито звук през целият път.
Когато отидоха по този бар тя не се и съмняваше, че отиват там по работа. Той не обичаше точно тази част от човешкият свят или поне на Мел това й беше известно. Тя мълчеше и гледаше отегчено, докато не отидоха до онзи полубог - Люк. Не беше нужно да й казва нищо повече след това. Вече й беше ясно всичко. Трябваше да изкопчи всичко, което той знаеше. А и едва ли беше трудно той веднага й се лепна и сваляше усмивката от лицето си.
Когато обаче баща й веднага реши, че трябва да й изясни всичко, все едно тя не можеше да се сети още от първият момент когато го видя момчето, на нея й се идеше да извърти очи и да му метне един съркастичен поглед. Но вместо това и тя не го погледна, а само се усмихна малко по-широко и отново се приближи до момчето вече с ясна тактика и цел.
- Люк. Да сега се сетих за теб - каза все едно се радва да го види най-накрая. - Татко само за теб говори - прехласано каза тя.
- Не - каза някак не вярващо той. - Сигурно е друг Люк...
- Не точно ти си. В началото мислех, че преувеличава, но с времето бях наистина изненадана от всичко, което си правил за баща ми - каза някак трогнато тя. Ролята на благодарната дъщеря всъщност наистина й отиваше, въпреки че не знаеше нищо за него. - Виж - приближи се тя към него и започна да говори малко по-тихо. - Татко може да признава, но той ти е наистина благодарен... както и аз - тя докосна с пръсти ръката му. Тя примижа поглед и прехапа устни докато пръстите й минаваха по китката му. След секунди уж се смути и погледна към баща си, които гледаше изненадано и се дръпна назад. - Нека отидем до бара и да ми разкажеш за всичко новости в лагера - каза тя като наклони глава на една страна и се усмихна лежерно.
- Разбира се - каза той и отидоха към бара.

Остави дъщеря си да се оправи с нещата, като той просто се настани на мекото сепаре и се опита да гледа в някоя друга посока. Заведението бе пълно с привлекателни млади жени, която от коя по-симпатична, но имаха един огромен недостатък, който успяваше да отблъсне Хадес – бяха хора. Не че не бе имал вземанедаване и с човешки жени, дори най-малката му дъщеря се намираше в лагера на Люк, но май все още не бе достатъчно отчаян, за да потърси компанията си при някоя от тях. Не, вместо това погледа му кривеше към единствената достойна за него, но тя бе и единственото нещо, което го навяваше на мисълта, че и Прозерпина можеше да бъде лоша. Едва ли щеше да й хареса, ако избереше точно дъщеря им, за да си утолява страстите.
Пренасочи интереса си другаде или поне се опита. Закачливата сервитьорка успя да го разсее за малко, носейки му питиета и каквото пожелаеше, а Плутон обичаше да бъде глезен. Но за жалост не можа да го впечатли. Жена като жена … не бяха от най-умните същества, но като някаква шега все такива му се раждаха на нашия прелестен бог. Вярно, че някои можеха да те впечатлят само с усмивка, но нямаше да е зле, ако имаха и нещо в прекрасните си главици. Де да бяха всички като Мел … само че да не го ядосваха толкова.
И като заговорихме за нея, беше минал цял час, а Хадес не успя да откъсне погледа си от нея. Имаше й доверие, иначе нямаше да я прати там, което означаваше, че нямаше нужда да я следи, но просто не можеше да спре да я гледа. Мръщеше се от време на време, когато позволеше повече близост на Люк, но щом погледа й се пресечеше с неговия, му ставаше някак … приятно.

В продължение на един час Мелиное се усмихваше фалшиво на момчето пред себе си. Пиеха питие след питие докато тя го подканваше с мили думи и жестове да говори. От време на време го докосваше и си позволяваше да са доста близки. Например го докосваше по-коляното прокарвайки ръка нагоре по бедрото му или го хващаше за ръка. Дори се отъркваше в него на моменти. Смееше се на шегите му които бяха жалки опити за флирт. И се пресмиваше с него над останалите в лагера. Разбира се тайно се пресмиваше и на него, защото той не беше по-различен от тях.
След като той вече беше очевидно пиян и не говореше свързано и започваше да се повтаря Мел видя, че нямаше какво повече да прави тук. До изпи питието си и го погледна уж извинително като на бързо съчини своето извинение на ум.
- Люк наистина ми е приятно с теб, но трябва да тръгвам, вече - каза и стана от мястото. - Наистина се радвам че се запознахме - усмихна се тя и тръгна да се обръща, но той я хвана за ръка и бързо я обърна. Тя се озова в прегръдките му докато той плъзгаше ръка по кръстът й.
- Не си тръгвай още... Искам да ти покажа нещо - каза усмихвайки се хитро. Тя се намръщи, но реши да се съгласи.
- Добре, но на бързо - каза сериозно. Той кимна и я поведе към задният вход на заведението. Тя хвърли поглед на баща си, които ги наблюдаваше смръщен поглед. Тя сви рамене на бързо излезе през входа заедно с Люк.
Озоваха се в една задна уличка. Мръсна и неподдържана. Мирише на мухъл и мърша, а въздухът беше тежък и можеше дори да усети вкусът му.
- Добре какво... - тръгна да се обръща към Люк, но той светкавично я притисна към стената и грубо започна да я целува. Започна да я опипва и да вдига роклята й на горе. Миришеше на алкохол и движенията му бяха тромави и груби. - Люк, спри - каза сериозно и започна да го бута, но той не я пускаше.
- Хайде знам, че го искаш - каза той.
- Бъркаш се, момче. Остави ме... - той дори не й даваше да си поеме дъх и тя започваше да се изнервя и ядосва. На още няколко пъти му даде възможност да спре, но той си го просеше и на Мел спря да й пука дали баща й искаше да е мила с този тип. - Спри - извика и го избута със цялата си сила и той политна назад и падна в една локва.
Преди обаче да е направил каквото и да било Мел започна да му влияе пускайки отровните си нишки с илюзии към него. Само няколко секунди й трябваха за да извика на вън на лошите му кошмари и да ги изкара наяве. Но той беше умен и отчасти разбра, че това е нейно дело и веднага започна да се моли. Но Мелиное не беше в настроение за милост. Гледаше го с ледено изражение и докато изпълняваше най-големите му страхове.
Вратата от където излязоха се отвори и навън излезе Хадес. Мел го погледна за секунда и се усмихна зловещо и после върна погледа си на Люк. Сигурно беше интересна гледка. С разрошена коса, измачкана и вдигната до средата на дупето рокля... Люк забеляза през мъглата от илюзия Хадес и с обърна към него.
- Моля пощадете ме - почна да се моли жалостно. - Не исках да я нараня... мислех, че го иска... моля - молеше се той.

Компанията така и не му се отрази добре, той просто не успя да отдели погледа си от двамата на бара. Хич не му харесваше на къде отиваха нещата, а и имаше онова неприятно усещане, че щеше да стане много по-зле. Познаваше момичето си, все пак тя бе негово отражение, а този лигльо бе типичен „мъж”, който вече се бе прехласнал на женските й номера. Е, не можеше да отрече, че и тя сама си го просеше, но май той щеше да го отнесе, а случеше ли се това, щеше да му се наложи да си търси нов доносник. Дали самата тя на бе решила, че не е успяла да ядоса достатъчно баща си.
Изчака около минута, след като те излязоха навън и най-накрая просто не се сдържа. В този момент й нямаше никакво доверие, а щом отвори вратата, се убеди, че и не трябваше да й има. Както се очакваше, вече измъчваше момчето, но това което изненада богът бе, че по вида й си личеше, колко далеч му бе позволила  да стигне. Въпреки това интересите му бяха други, затова без да обръща особено внимание на Люк, хвана Мелиное за рамото и я стисна достатъчно силно, че да я накара да се преведе лек, свивайки се от болка.
- Довиждане, Люк – каза строго Хадес, а момчето се измъкна при първата му дадена възможност. Едва зави зад ъгъла, когато той отправи думите към дъщеря си – Не ти е виновен, че цяла вечер се държиш като курва – отбеляза богът съвсем спокойно – Ако беше успял, дори и аз щях да се замисля дали да не си пробвам късмета – и въпреки, че целеше да й припомни как точно стояха нещата, май не се шегуваше … имайки се предвид колко добре я огледа, след като пусна рамото й.

Мел нямаше как да не се очуди, че баща й беше ядосан. Но този път грешеше и на нея никак не й се понрави тази негова грешка, така че преди да заговори внимателно подбра думите си, докато оправяше роклята си. Прокара пръсти през косата си за да й придаде по-добър вид.
- Така, но и едва ли аз съм виновна. Направих това, което искаше. Усмихнах се и изтръгвах информация малко по малко. Това че той не разбира значението на думата "спри" не е мой проблем - скръсти ръце и го погледна спокойно. Може би туко що си спечели двойна доза гняв, но въобще нямаше да се извинява за това, което е. Когато някои я ядоса страда. Нямаше значение приятел или враг. Не можеше да си позволи да я мачкат някакви си полубогове безнаказано.
- Може и наистина да съм прекалила на моменти, но му дадох шанс да спре - тук той нямаше как да не се съгласи сам беше видял, до къде Мелиное беше оставила нещата. Наистина се опита, но тя е беше опасна комбинация. Импулсивна, чувствителна и жестока.
Мелиное най-накрая се замисли над последните му думи, които я разбудиха. Може би трябваше да отвърне някак, но единственото, което й идваше на ум беше "Хайде, давай!". Но пък едва ли щеше да му хареса ако тя започне да се предлага така показно. Щеше да е жалко и долно от нейна страна. 
- А колкото до твоя късмет - каза приближавайки се до него. - Не се знае точно колко голям е той - каза го леко двусмислено и провокиращо.

Въпреки, че Хадес нямаше да изпита никакво затруднение да задълбочи този спор, реши че наказанието й бе достатъчно. Не изглеждаше особено доволна от случилото се, макар че последните й думи му се видяха някак объркващи. Не бе много сигурен какво имаше предвид с това, но и не знаеше дали всъщност искаше да разбере какво си мислеше дъщеря му. Това си беше опасна игра и все пак тя я бе започнала още в момента, в който реши, че няма нужда от сутиен. Не беше етично погледа му все натам да бяга, но след като закри отново дупето си, зърната й сякаш започнаха да го подвикват.
- Достатъчно голям е – каза напълно уверено той, като разбира се говореше за късмета си … но не можа да се спре до там. Ръката му се плъзна нагоре и щипна леко едното й зърно, от което определено му стана хубаво, но вместо да се заиграе, просто каза – Аз бих поставил под въпрос твоя късмет.
Да, днес определено не й вървеше и ако продължаваше така, можеше да си изпроси още нещо, което нямаше да й хареса. Плутон се сещаше за не едно нещо, което щеше да му е изключително приятно да направи с нея и късмета нямаше нищо общо. И двамата бяха наясно, че това беше просто израз – ако той наистина искаше нещо, щеше да си го вземе. И точно в момента искаше нещо, което беше оставил вътре, за да ходи след дъщеря си и да й оправя кашите. Но не, не ставаше въпрос за сервитьорката.
- Хайде, влизай – подкани я той, като й отвори вратата – Не можах да си допия питието заради вас.

Хадес си нямаше и на представа колко много й се усмихваше късметът всъщност. Дори не можеше да си представи какви неща се въртяха в главата на малката му дъщеря, която се усмихваше победоносно, кога той се беше приближил до нея и я опипваше. Дори това малко докосване я възбуждаше и тя беше разочарована, че той не продължи, но като за начало беше добре. Поне беше почнала да го кара да я гледа по друг начин.
Мелиное се усмихваше широко докато влизаше отново в бара и отиваше към сепарето където той се беше настанил. Седна от вътре и се облегна в удобното сепаре все още усмихвайки се, но не чак толкова широко, за да не се усети Хадес. Тази усмивка се дължеше и на малката й игра с Люк отвън преди малко. Когато сервитьорката дойде тя си поръча текила с лед и лимон, обаче се намръщи след като сервитьорката си тръгна, защото хвърляше погледи на баща й. Реши обаче да запази раздразнинието за себе си... за сега.
- Е искаш ли поне да научиш, какво разбрах от онзи? - попита след като той отпи от питието си без да я поглежда. Тя разгледа бара набързо тъй като в началото не успя, защото се занимаваше с глупости. Беше хубаво и приятно местенце иначе. Имаше и къде къде по-лоши места от това.
За щастие текилата й дойде почти веднага. Мел отпи една глътка за да усети първоначалният вкус, който беше задоволяващ, но за разлика от повечето хора не изстиска лимона в питието, а го взе и отхапа меката част. Киселият вкус я караше да се чувства жива, а и вече не мръщеше от вкусът.
Една малка капчица потече надолу по брадичката й и тя се протегна за салфетка за да я избърше.

Какво е разбрала от него ли? Не, той отдавна знаеше каквото му трябваше. Просто искаше да излезе и да се наслади на вечерта. Дъщеря му обичаше да мъчи хората, той пък се наслаждаваше да мъчи нея, най-вече когато си го беше заслужила. А и нямаше нищо лошо от време на време да се качва горе и да види как седят нещата. Тази вечер видя поне десетима младежи, които по негова преценка съвсем скоро щяха да се заселят във владенията му. На никой не му допадаше на къде отиваше света, но за Хадес имаше и положителни страни – по-бързо щяха да се отърват от тези хлебарки, а и „бизнеса” му щеше да разрасне.
- Че защо ми е? – отговори той, като ясно й даде да разбере, че въобще не се е интересувал от нищо, а едва ли не я беше предложил на Люк, само и само да си го върне.
Разбира се, никога не би го направил наистина, тъй като не би понесъл мисълта, че дъщеря му можеше да се чифтосва с този … дори не можеше да намери подходяща обида. Беше му полезен, но като изключим това не ставаше за абсолютно нищо и великите му планове рядко имаха успех. Какво да се прави, не всички бяха находчиви и умни като дъщеря му, но тези женски номерца, които въртеше на мъжете бяха просто смехотворни. Държеше се като човешко момиче, което нямаше никакви сили и не можеше да получи абсолютно нищо, ако не се натиснеше на някой, но както споменахме по-рано жените са си жени.

На Мел хич не й хареса това, което чу. Мислеше, че той наистина иска помощта й... Очакваше наказание, но не мислеше, че ще толкова долно. Гневът й отново излезе наяве и заплашваше да се развилнее. Предпочиташе да използва нещо средновековно и съдържащо болка. Не такова унижение.
Във времето когато я беше оставил да командва там долу тя наистина беше опитала малко от вкусът на властта и това наистина й хареса. Осъзна че може би наистина заслужаваше малко повече уважение. Разбира се знаеше, че той й беше баща. Трябваше да го почита и уважава. И тя го правеше и само един път беше сгафила и то по най-нелепият начин. И все пак той я наказа все едно тя го беше унижила. Може и да беше така, но не беше нарочно.
- Разбира се, че знаеш вече - каза и поклати глава усмихвайки се. Въздъхна овладявайки гневът си. Разбира се можеше да си го изкара на всеки в бара. Даже на всички наведнъж. Можеше да ги накара да се побъркат до един и щеше да стане истинска суматоха. Щеше да е наистина добра гледка, но това не й се струваше достатъчно. Разбира се можеше да успее да го впечетли, но щеше да е до следващият път, в които той си намереше за какво да й се сърди.
Тя отпи голяма глътка от текилата си. Нямаше как да не и се иска да не му я лисне в лицето. Но както казахме тя рядко отговаряше на баща си. А и два пъти в една нощ май нямаше да е много добре за нея.
- Поне мама има къде да избяга - прошепна тя на себе си, докато гледаше някъде в пространството.

Това момиченце просто не можеше да си затвори устата, което бе необичайно за нея, поне когато бе в присъствието на баща си. Очевидно всичко това й бе дошло в повече, поне от нейна страна, но Плутон въобще не беше на мнение, че й беше достатъчно. Можеше да я тормози още много, да не говорим какво удоволствие му доставяше това, но този път тя наистина успя да го засегне. Наистина ли искаше да избяга? Нима вече не се наслаждаваше на времето им заедно? Но защо ли се учудваше … преди всичко тя бе дъщеря на майка си, а Прозерпина бягаше при всеки удобен случай.
- Не помня да съм те спирал – каза възмутено той, като изпепеляващия му поглед намери доста бързо очите й – Няма да те гоня, не се притеснявай – добави безразлично, като вдигна ръката си и махна пъдейки я, сякаш беше някакво кученце – Хайде, тръгвай си! Сигурен съм, че Люк ще забрави случилото се тази вечер и ще те приеме с отворени обятия.
Не един искаше да е близо до него, но за жалост късмета не се усмихваше на никой, дори и на Хадес. Зачиташе единствено дъщеря си и жена си, а двете се чудеха как да избягат възможно най-далеч. Толкова бяха неблагодарни, че му идеше да я хване за това подобие на рокля и да я изхвърли навън. Нямаше да издържи, не и сред хората, рано или късно щеше самата тя да полудее, а едва ли някой бог би приютил точно нея … поне не и тези, които все още имаха разум. Сега като се замисли, подобно на него, тя също имаше само двама, които наистина я харесваха.

На Мел вече и дойде в повече. Вярно е че беше сгрешила, но защо винаги тя трябваше да излиза виновната и тя да е наранена. Как можеше той въобще да не се трогва от нищо от това, което се случвай с нея. Сигурно ако умреше може би тогава щеше да се трогне... Но тя нямаше да стига до такава крайност. Беше ядосана, не отчаяна. Ядосана на себе си за прекалената вярност и за глупостта, ядосана на него за безразличието.
Отпи голяма глътка от текилата си. Трябваше някъде да изкара всичкият този гняв или някои от тях щеше да пострада (най-вероятно тя разбира се). Остави празната чаша на масата и стана.
- Отивам да се разходя - каза и тръгна през тълпата в бара блъскайки всеки които й препречи пътя без дори да се извинява за това.
Излезе през главният вход. Духаше студен вятър, но разбира се това не й направи впечетление. Тръгна в безцелна посока. Оглеждайки минаващите хора около себе си. Беше едва осем вечерта и градът беше още оживен, така че преспокойно можеше да си набележи колкото си искаше жертви. Нека разберем колко хора можеше да убие в рамките на една седмица... пет, седем, десет, двайсет...
Жалко беше как хората винаги отнасяха най-лошото кога два бога се скараха. Хич не им завиждаше. Никога нямаше и да разбере, защо пък някои от боговете наистина ги закриляха. Наистина имаха си и своите хубави черти, но повечето за нищо не ставаха.