Сентрал Парк

Фаза Едно.
Събудих се посред нощ. Отново. Въздъхнах. Това мъчение нямаше ли някога да спре? Кой по дяволите бе измислил цялата тази лудост? Такива ми ти работи ми се въртяха из главата, докато забързано връзвах връзките на маратонките си. Бавно излязох от апартамента симв Манхатън, защото имахме съвет на боговете, и започнах да се влача по пътя за Олимп, повече като привидение, отколкото като човек. Беше още много рано и всичко беше празно. Имах достатъчно време да стигна дотам, обмисляйки сънят си може би за стотен път, откакто се бях събудил. Въздъхнах и зарових ръце в косата си. Защо? Защо ми се случваше всичко това? С какво го бях заслужил?
Фаза Две.
Кой ИДИОТ бе измислил събранията? Винаги всички се караха и караха, и накрая нищо не се приемаше! Пълна скука.
Повъртях се малко, докато другите се караха сякаш ще се избият, и се измъкнах незабелязано от тронната зала, от Олимп и се насочих към Сентръл парк. Просто нямаше смисъл и аз да се набутвам в караниците им.
Седнах на една пейка в близост до един фонтан в парка и отпуснах вратовръзката на училищната си униформа, защото тъй като студентствах, трябваше да запазя благоприличието да нося проклетата униформа. А и по-официални дрехи нямах, де. След това се замислих. Проклетият ми живот нямаше никаква логика.
Имаше ли логика в лудостта изобщо?
Както си седях и умувах, клатейки крачетата си, женски глас ме стресна и ме изкара от блуждаенето ми.
-Какво? А, здравейте. Моля, заповядайте.-кимнах лекичко.

Богинята седна до мъжът на пейката, които изглеждаше доста... отнесен. Сякаш наистина задълбочено мислеше върху нещо важно, което обаче някак го притесняваше. Може би беше добре, че тя се е появила за да го разсее... Май наистина започваше да прилича на човек, щом искаше да помага на другите. Но честно казано напоследък срещаше доста нови богове и й ставаше все по-интересно колко голямо точно е тяхното уж малко и сплотено семейство. 
- Денят е прекрасен, нали? - попита тя. 
Очудваше се че той още не е разбрал или поне доловил част от това, което тя представляваше. Може би не се интересуваше от това или пък наистина беше доста отнесен в своите мисли. Е и тя беше така преди малко така че нямаше защо да го обвинява. Всеки имаше грижи и проблеми с които трябваше де разправя ежедневно или дори ежеминутно. 
Персефона се облегна назад в пейката кръстосвайки крака и накланяйки глава назад за да може да се понаслаждава на слънцето, както си му беше редът. Сигурно със седмици щеше да се прехласва по него, но никога нямаше да го приема за даденост. Хората просто не можеха да осъзнаят, с какво разполагаха. Бяха наистина неблагодарни на моменти. Тогава наистина можеше да им се ядоса и да си го изкара преспокойно на тях показвайки тъмната си страна.
- Жалко е как хората, понякога приемат толкова неща за даденост. Като слънцето например. 

Фаза Три.
"Хей, Трешър, какво висиш тук като захвърлена дреха. Освести се малко бе!"
"Млъквай, Плевел, остави ме."
"Не мога, бе мой. Тук сме на територията с гръцките аналози. Тъй че е мой ред да управлявам тялото."
"Пффф, добре."
Фаза Четири.
Аз изместих Трешър от главата на тялото, и видът ми леко се смени с гръцкия-косата ми стана по-червена, а очите по-кристални. А същшо и ирландските татуировки изчезнаха от ръцете ми. Промяната беше малка, така че не се забелязваше толкова.
-Да, денят наистина е прекрасен. Не заслужава да се пропилее.-кимнах леко с глава на жената до себе си.
Странно нещо е животът, нали? Опитваш се всячески да избягаш от своя вид, а накрая се оказваш лице в лице с още една богиня. Но все пак, не беше от онези досадните горе на 600-тния етаж на Емпайър Стейт Билдинг, и ми беше интересно коя беше.
-Между другото, аз съм Плевел.-усмихнах се, подавайки й ръка.

Персефона нямаше как да не забележи настъпилата промяна в своя събеседник. Косата от червена, стана черна, а някои татуировки от ръцете му изчезнаха... Беше странно, но все пак беше Бог имаше какви ли не странни индивиди от техният вид, така че не можеш да ги съдиш. 
Но когато чу името на богът, май разбра, защо се промени така... Разбира се не всяка легенда беше вярна, но след малко щеше да се разбере. Подаде му ръка и на лицето й изгря усмивка. Боговете на лудостта си бяха доста коварни и с тях трябваше да се внимава... добре че дъщеря й беше такава.
- Аз съм Персефона - пусна ръката му. Обърна се към не подпирайки се с лакът на облегалката на пейката. Можеше да стане интересно тук и нямаше да е лошо да застане в удобно положение. Дали трябваше да си вземе и пуканки. 
- Е Плевел кои легенди за теб са правилни и кои не? Има някои доста интересни - усмихна се предизвикателно тя. Той беше сравнително нов бог на около 500 години, а някои от новите богове бяха наистина интересни. Имаха наистина различно мислене на моменти... Или пък отчаяно се опитваха да подражават на някои от по-старите и силни богове.

Фаза пет.
Ако можех да се видя отстрани, вероятно бих се изсмял сам на себе си заради реакцията, която името на богинята срещу мен предизвика.
Очите ми увеличиха орбитите си, пребледнях съвсем леко се дръпнах, а ченето ми беше на път да увисне. Дам, ужасно смешна гледка.
-Ам, ам, ам, ам ам.........
Сега беше ред на Трешър да ме нахока.
"Стегни се бе, какво ти стана. Не е като да вземе да те обезглави, Плевел."
"не е много сигурно, има и такава вероятност."
"Е, да, прав си."
"Въй, това е нечувано-да сме на едно мнение"
-Ами...по принцип, всички легенди са верни, освен тази за помощниците ми. Те не са Рийпъра, Жокера и Съдията, защото те са от съвсем друга митология, ами Седемте смъртни гряха. Макар, че в момента ми се губи един, незнайно къде. Вярно е също, и че съм прекарал повече от двеста години в Ирландия, и че аз им спечелих кажи-речи войната за независимост срещу Британската корона. Затова и мога да имитирам ирландски акцент. Освен това изобщо не знам как майка ми и баща ми са така де, ме "създали", защото тя е римски аспект, а той гръцки. И затова винаги се карам с другия си аспект, даже и в момента.
В действителност, в момента в главата ми се водеше една доста ожесточена словесна война.

Може и да изглежда добричка и равнодушна, но душата й се сгряваше, когато видеше какви реакции можеше да пробуди в някои от боговете или от помощниците им. Беше забавно. Ще ме обезглави ли, няма ли? Ядосана ли е, затова ли е тук? Е през по-голямата част от времето просто си почиваше и не отиваше да обезглави никога, но беше забавно когато го правеше.
- Значи твоето "раздвоение" на личността е истина. Това е сигурно доста подлудяващо - каза и присви очи усмихвайки се хитро. Чудеше се колко ли му е трудно наистина... или по-точно на тях. Да делиш с тяло, с някои сигурно си беше гадно... и доста пренаселено. 
- Аз пък съм си римска богиня, но ми харесва да се представям под гръцкият си аналог - сви рамене тя. Името "Персефона" й харесваше повече от "Прозерпина"... 
- Та за какво спорите този път с Трешър? - попита любопитно тя. 
Този... тези двамата наистина превлякоха вниманието й. Сигурно бяха интересна гледка отстрани. Може би дори от време на време да се борят за тялото. Чудеше се дали има начин да ги разделят, защото си беше опасно да стоят двама богове на едно място. И то ако са толкова различни както беше чувала за тях двамата.