When you encounter enemies in their barque, like those you have, you will prevail over the enemies of Re in the First Time in this your name of Sekhmet.

Име: Сехмет (при контакт със смъртни я търсете като Лейла)
Години: вероятно на 26, реално ... няколко хиляди
Богиня на войната, изцелението и запазването на равновесието


Не ѝ харесваше това, което вижда. Вярно, хълмовете си бяха същите, пустинята също не бе мръднала, ветровете продължаваха да правят нощите смразяващи душата, а сънцето изпепеляваше всичко, що попаднеше под взора му, но хората ... те се бяха променили. Бяха се развили, научаваха нови неща, трупаха ги, използваха ги и започнаха да разширяват кръгозора си. С времето напреднаха неимоверно, но освен, че сътворяваха, те и разрушаваха. Изграждаха нови сгради, но унищожаваха природата, а това не ѝ се нравеше. Ако можеше още сега щеше да изсипе целят си гняв върху осквернителите, но трябваше да се контролира. Тя не бе животно, макар да я изобразяваха като такова. Тя бе богиня и знаеше, че освен разрухата, която искаше да отприщи, в нея се таеше и милосърдие, което я спираше.

- Чаках те. - гласът ѝ бе познат, толкова познат, че не можеше да го сдържа дори да шептеше сред милиони крясъци. Беше мек като кадифе, но все пак пораждаше у нея чувство на страхопочитание и смирение, подчинение и закрила. Усещаше присъствието му, така леко и мистично сякаш бе на прага между живота и смъртта, имаше чувството, че ако се обърне ще изчезне и няма да го зърне отново.
- Защо ме повикахте, господарю? - потрепна, когато усети дъхът му по кожата си, усещаше близостта му и сърцето ѝ започна бързо да трепти като крилата на пеперуда.
- Имам задача за теб. - плътния глас погали отново ушите ѝ, докато дланите му минаваха по голите ѝ ръце. Кожата ѝ настръхваше и тя започна да губи части от разсъдъка си. Главата ѝ започна да се мъти с мисли, които не трябваше да са там. - Искам да задоволиш едно мое любопитство. Подочух, че има един ... лагер, който искам да провериш. Ще го направиш ли, все пак си моето око, нали Сехмет?
- Да, господарю. - нотка на любопитство също се прокрадна у нея. Защо му бе на Ра да получава информация за лагер. Звучеше странно, но може би именно в това се криеше мистерията, която лъвицата трябваше да разнищи.
- Ще чакам вести от теб. - въздъхна тихо мъжът стоящ зад гърба ѝ и бързо се отдръпна от нея. Стъпките му отекваха в храма и мъждукащата светлина от няколкото запалени свещи размиваха изчезващата сянка. - И Секхмет ... - блондинката си позволи да се обърне, за да види само щрихите на божественото олицетворение на слънцето, единствения пред който се скланяше глава, единствения пред когото усмиряваше яростта си, единственият в чийто думи се вслушваше, единствения чиято воля изпълняваше. Тя беше неговото око и вестителка на волята му, щита в ръката му. - Използвай милосърдието, вместо яростта си. Не искам война. - като разтопено злато очите на Ра се впиха в нея и тя се почуства толкова малка и незначителна, толкова немощна, все едно се намираше пред слънцето. Очите му бяха толкова искрящи, толкова пронизващи, че щяха да я изпепелят.
- Както кажете. - склони глава, когато повдигна погледа си, Ра бе изчезнал в светлината на свещите.

- "Здравей, крилата Сехмет-Ра-Баст, водителка на боговете, която превръзките «Анс» със сила магическа даряват!"- от сенките се появи лице, чиито черти не ѝ бяха познати, но пък присъствието му ѝ бе известно. Още с влизането си в храма знаеше, че има още някой освен богът, но искаше да изчака преди да го изпепели.
- Отдавна не бях чувала някой да произнася тези думи. - усмивка се появи на лицето ѝ, когато се изправи от мястото си и се запъти към непознатата за нея личност. Лъвицата рядко слизаше на земята, но когато го правеше искаше да остави своя отпечатък. Изпепеляващите пустинни ветрове бяха чисто доказателство за съществуването ѝ. - Кой си ти смъртни и какво знаеш за мен, че произнасяш името ми? - нотка на ярост се прокрадна в гласа ѝ, а малките пламъчета, които едвам хвърляха мъждукаща светлина в храма, се превърнаха в двуметрови огньове.
- Не се ядосвайте, богиньо, не искам да се превърна в прах, а да помогна.
- Да помогнеш? - истеричен смях се разнесе из помещението и огнените езици затрептяха под гласа ѝ.
- Да. Баща ми Тот ме праща, за да споделя знанията си с Вас.
- Тот? Какво иска той от мен? Съмнявам се помощта му да е чиста проява на добра воля.
- Действително не е. Той моли да споделите наученото с него, а в замяна предоставя мен като ваш помощник.
- И с какво можеш да ми помогнеш ...
- Теремун, господарке. Там, където отивате властват други божества и те имат своите силни и слаби страни, а аз знам всичко за тях. Всяка една тяхна история е запечатана в съзнанието ми, всяко едно тяхно дело, всеки техен плюс и минус. - само няколко сантиметра ги деляха и въпреки че говореше ласкаво младежът не сваляше самодоволната усмивка от лицето си. Чувстваше се победител, а това дразнеше богинята. Човъркаше я отвътре, че някой смъртен се опитваше да покаже великолепието си пред нея. Та, тя бе слънчевото наказание!
- Щом знаеш толкова много за онези богове, то знаеш ли, че мога да те изпепеля още сега, Теремун, любимецо бащин? - в очите ѝ се появиха пламъчета и сините ириси се превърнаха в червени, а пламъците около тях допряха тавана и започнаха да нажежават обстановката.
- "Тогава богинята каза: Ти живееш заради мен." Знам колко сте безмилостна, но също така сте олицетворение милосърдието. Вие сте тази, която може да изгори враговете на Ра, но също и тези, която помилва и изцерява. Нека живея заради Вас и да ви помогна. - когато го видя как коленичи пред нея усети надигащото се чувство на гордост в гърдите си. Тя беше горделива и с мания за величие и ето, че пламъците поутихнаха и усмивка се настани на лицето ѝ.
- Така да бъде, Теремун, сине на Тот.