Стаята на Мелиное.

Мелиное нямаше как да не забележи някои изпъкващи части от тялото на баща си, когато той стана и ако беше човек може би щеше да се изчерви. Този път за нещастие слугите пак бяха бързи прецизни когато махаха накитите от тялото му и го подсушаваха. Така тя не успя да се полюбува достатъчно.
Той се обърна и когато й пожела лека нощ тя се изправи и той я целуна по челото излизайки бързо без да й даде възможност да му пожелае лека нощ и на него.
Остави слугите да свалят накитите от нея, но нищо повече взе две кърпи от ръцете им и с една уви тялото си, докато с другата се подсушаваше излизайки от банята.
Няколко минути по-късно вече беше в стаята си напълно суха и готова за лягане. Беше решила да не облича нищо за тази нощ за това се пъхна съвсем гола под завивките.
Радваше се, че не усеща обикновеният студ и горещина, като другите същества. Лампите се сами и тя остана да лежи в тъмната стая. Затвори очи и остави съзнанието си да блуждае. Разбира се мислите, които подтискаше цяла вечер сега изплуваха ясно в съзнанието им и тя отдаде напълно, докато се унасяше в съня си.

Цяла седмица не го бе виждала, не го бе чувала, а не можеше да си вдигне дупето от леглото, за да го посрещне. Поне да се бе направи на благодарна, за това че й бе дал власт, докато го нямаше. Не беше кой знае колко, но ако щеше да спи само, то кой щеше да управлява? Е, вярно че бе едва шест сутринта, но щом той искаше да я види, не се интересуваше от времето и другите обстоятелства. Но може би грешката му бе в това, че изпрати слугите да я вдигнат. Сто процента ги беше изгонила още преди да са си отворили устата, но следващия път щеше да се замисли, преди да го направи отново.
Вратата се отвори рязко, блъскайки се в стената зад нея, което би трябвало да е достатъчно, за да събуди Мелиное, но Хадес не бе на това мнение. Все така забързан и ядосан се приближи до леглото на дъщеря си, вана края а завивките и рязко ги дръпна, хвърляйки ги на земята. Въобще не се интересуваше дали беше само по нощница, бельо или може би гола, все пак той не зачиташе личното пространство на другите хора. Беше толкова бесен, че тя можеше да се радва, че не хвана и нея да я хвърли през прозореца, та направо в отдавна неработещия фонтан, пълен със стара плесенясала вода. Вместо това я изгледа яростно, щом погледите им се засякоха и заговори през зъби.
- ВКЪЩИ СЪМ СИ! - едва не извика, което определено й беше достатъчно да разбере, че щом всички слуги станаха, за да го посрещнат, както правеше и майка й, когато беше тук, значи опрделено и тя трябваше да се присъедини.

Още когато чу трясъкът на вратата знаеше, че е загазила. Само двама човека можеха да си позволят да направят такова нещо... А майка й не си беше вкъщи. Тъкмо се изправяше когато той дръпна завивките и ги метна на земята като парцали. Добре че беше с нощница, защото щеше да се чувства още по нищожна и незащитена срещу него. Не че нощницата можеше да я защити.
Едва издържаше под яростният му поглед, но трябваше да почне да се справя с такива неща. Малко богове бяха по-жестоки и ядосани от него. Трябваше да има все някакъв тренинг срещу тях.
- Да, виждам - каза тя преглъщайки заседналата буца в гърлото си. Плъзна се и стана от далечната страна на леглото и се изправи бавно. Беше като човек затворен в клетка заедно с изгладнял цербер. - Не мислех, че ще се върнеш толкова рано - опита се да се оправдае, но той едва ли щеше да го приеме. Дори да е бил в добро настроение, то се и изпарило още в първият момент след като нея я зърнал влизайки.
Мелиное започна нервно да си играе с края на нощницата си, докато стоеше под изпитателния поглед на Плутон. Направо й идеше да избяга надалеч. Ако можеше още сега би се втурнала към вратата но така най-много да го вбеси и да я... Е имаше се представа какво може да направи, но той сигурно щеше да измисли нещо специално.

Като се замисли никой не бе очаквал да се върне толкова рано, но щом всички успяха да се оправят за минута и да го уважат, се почувства наистина разярен, когато не я видя сред тях. Даде й втори шанс, пращайки някой да я събуди, но тя очевидно реши да не се възползва от него, с което сама си навлече гнева на баща си. Трети нямаше и да получи, днес щеше да има някой наказан и вероятността това да беше тя, бе огромна. Мразеше някой да го пренебрегва, но разбира се той се, обиждаше много повече, когато този някой беше собствената му дъщеря. Ако тя не о уважаваше, то кой?
- Очевидно мисленето не ти се отдава много - каза грубо той, с цел да я обиди, като гласа му беше някак по-спокоен ... плашещо спокоен. И за това хората си имаха израз - затишие преди буря.
Започна бавно да се приближава към нея, подобно а хищник, който се опитваше да стигне достатъчно близо до плячката си, без да я сплаши, че с един скок и да я повали. Но на Хадес не му бяха нужни такива неща. Той успя да стигне до Мелиное без никакъв проблем, тъй като красивата му дъщеря едва ли не се бе вкаменила. Виждаше нервните й движения, които за неин лош късмет успяваха да изнервят и него, но вместо да й се скара, той погали нежно бузата й, сякаш да я успокой. Хвана брадичката й с цяла ръка, като се приведе леко към нея, така че да бъде на милиметри от сладките й устни и красиви очи, когато изведнъж я стисна с всичка сила, сякаш се опитваше да счупи челюстта й.
- Когато се прибирам, ти ще си тази, която ще ми отваря вратата - прошепна той, но яростта все още се долавяше в тона му, а очите ... очите му още малко щяха да пламнат в гневни пламъци, гледайки към нейните - Ако трябва, ще седиш цяла вечер на прозорец и ще ме чакаш да се прибера! Ясен ли съм? - попита през зъби той, като дори не мигна, докато гледаше реакцията й и чакаше някакъв отговор ... беше в неин интерес да му отговори бързо.

Никога до сега не й се беше случвало да се вцепени така. Сякаш някаква невидима сила я беше стиснала в менгеме и я държеше на едно място, докато някои инжектира големи дози страх и паника в кръвта й докато се побърка. Поне вече знаеше как се чувстват жертвите й.
Дори от началните му нежни движения се плашеше какво ли оставаше за останалите. Ръката му върху бузата й въобще не я успокои. Беше всъщност объркващо обаче, как чак когато я стисна за челюстта тя някак си се успокои. Поне не криеше колко е ядосан правейки се на нежен. Това беше по-плашещо, мрачно и ужасяващо от колкото всичко друго.
- Да - отговори тя бързо и ясно докато той още стискаше челюстта й като в менгеме.
Искаше й се да затвори очи, но това сигурно щеше да го ядоса, защото се опитваше да избегне очният контакт. Така че остана да се взира в него, докато се опитваше да се сети как да го умилостиви. Чудеше се какво би направила майка й. Но тя в повечето пъти се караше с него, но това не беше вариант за него. Техните караници си имаха стара и дълга основна история.
- Наистина съжалявам, че те обидих по този начин - започна да говори бавно и нежно. Сякаш се опитваш да успокои разярен бик. - Трябваше да стана дори по-рано за да приготвя специално посрещане - това беше първото нещо което й дойде на ум. Но и си беше много правилно. А и тя наистина се разкайваше. Не защото щеше да я накаже, а заради самият факт че той е обиден... и наранен. Тя вдигна бавно една си ръка и сложи върху китката на ръката, с която той я държеше. - Моля те, прости ми.

Въздъхна тежко, като продължи да я гледа в очите, очаквайки нещо да я издаде, ако го лъжеше. Наистина си мислеше, че преиграва малко, но пък от друга страна тя наистина му беше предана и се опитваше да задоволи всяка негова нужда. Цяло чудо беше, че не го бе посрещнала и все пак мъж като Хадес винаги щеше да се хване за малките неща и в подобен момент не би се сетил за това, което заслужаваше похвала. Все пак видя нещо в очите на дъщеря си, което го накара да се осъзнае и най-накрая да я пусне, но вместо да покаже някаква загриженост, той дръпна рязко ръката си от нейната, сякаш беше заразна.
- Облечи се! - нареди той, като тръгна към вратата и без да се обърне към нея, добави - Излизаме.
Остави вратата все така широко отворена, като тръгна по дългия коридор и преди да влезе в спалнята си, повика две слугини. Изпрати ги да й помогнат, като им нареди да я облекат в нещо, подходящо за сред хората. Но за разлика от всички други пъти, днес реши сам да се оправи. Настроението му можеше да доведе до загубата на някой друг от слугите, а тези тъкмо бяха свикнали с капризите му. Повечето успяваха да се оплескат още първата седмица и да останат без глави, но с времето се намираха и такива, които разбираха от дума.
Десет минути по-късно Хадес отвори вратата, облечен в елегантен черен костюм и риза в сщия цвят, разкопчана отгоре. Не искаше да изглежда строго елегантен, но и не можеше да ходи дрипав ... тази мода никога нямаше да му стане ясна. За разлика от него, дъщеря му се наслаждаваше на разголените им дрешки, но това не бе чак толкова страшно, стига само да не започнеше и тук да се разхожда така.

На Мел малко й стана гадно, когато той отблъсна ръката й така грубо, но го разбираше и нямаше никакъв смисъл да се чувства обидена. Но нямаше как да не си ядоса на самата себе си за тази огромна глупост, която беше свършила. И колкото и да искаше не можеше и да обвини слугите, въпреки че можеше да си го изкара на тях, но по-късно...
Изгледа гневно двамата слуги, които тръгнаха да й казват нещо и да помагат и те застинаха. Мразеше някои да й помага да се облича. Чувстваше се като малко дете, което е толкова зависимо, че дори не може да се облече само.
Съблече набързо нощницата си и набързо избра една къса коктейлна рокля в тъмно сив цвят. Отиде до банята където се изми на бързо. Обу едни почти прозрачни прашки и реши да зареже сутиена и бързо наметна роклята, като само този път остави да й помогнат като я закопчаят отзад. Сложи спирала и гланц и се среши докато излизаше от стаята, като точно преди да пристъпи в коридора метна четката към един от слугите.
Копринената къса рокля с дебели презрамки подчертаваше идеално фигурата й, а обувките на висок ток я издигаха почти до височината на баща й.
Плъзна бърз поглед по него и много й хареса стилът му. Можеше да се прави, че не разбира от човешка мода, но винаги се обличаше страхотно.
- Къде ще ходим?

Въпреки цялата тази реч, Плутон не можеше да забрави първите й думи, които имаха най-силно въздействие над него. Не реагира по никакъв начин, дори не се подразни. За първи път се почувства така, както бе изглеждал години наред в очите на другите – студен и празен. Но сега бе някак различно. Студенината, която го обземаше бе чужда, не беше неговата. Ако човек не го познаваше, би си помислил, че просто е тъжен. Добре, че дъщеря му излезе, преди да е станала свидетел на тази жалка картинка. Едва ли щеше да го понесе, дори и след като се съвземеше … а това не стана никак бързо.
Прекара повече от половината ден в леглото си, просто гледайки към тавана, като някой жалък човек с разбито сърце. Това звучеше доста самокритично от негова страна, но някак си успя да го накара да се съвземе и най-накрая да излезе малко. Чистия въздух можеше да му се отрази добре, но никой не очакваше толкова добре. Една разходка до света на простосмъртните успя да го накара, да се осъзнае и да се замисли над случващото се. Обичаше дъщеря си, изпитваше нежна и чиста любов към нея, а да я наранява му доставяше толкова удоволствие, колкото и болка. Но защо продължаваше да го прави, бе загадка дори и за самия него.
Още щом се прибра, потърси Мелиное, надявайки се да си е останала у дома, въпреки лошото събуждане. Затова се отправи към стаята й, като тихо открехна вратата и я видя да седи с гръб към него. Почука от учтивост по касата, а щом привлече вниманието й, вдигна огромния червен плик с надпис Линдт.
- Идвам с мир – каза шеговито той и се насили да се усмихне, но нещо не му се получи … рядко се случваше да бъде в такова прекрасно настроение, в каквото бе няколко минути след събуждането си.

Не излезе от стаята си цял ден. Нямаше желание за абсолютно нищо. Не беше само факта, че я бяха отблъснали... Беше й писнало баща й да я тъпче. С времето беше свикнала с това, защото смяташе че той има нужда да се почувства по-добре, когато е унижил или е наранил някои. Това е успокояваше и знаеше, че никога не би го направил, ако всички го смятаха за човека, който и тя.
Обърна се когато чу почукването и се намръщи. Носеше й шоколад, това беше нещо абсолютно ново и не мислимо. Да не би да се извиняваше? Е той рядко й се извиняваше, когато я наранеше, но обикновено е с подарък пратен по слугите или нещо такова. И после всички се държаха все едно нищо не се е случило. Никога не е идвал сам да й даде нещо. Само може би на рожденните й дни.
- Влизай - каза и махна към стаята. Разбира се той не се нуждае от покана. Ако иска ще си влезе. Тя се приближи до него и взе черният плик изваждайки един шоколадов бонбон. Все пак беше момиче и обичаше бонбони. - Благодаря - каза и седна на леглото си оставяйки го да прави каквото иска. Видя че се опита да се усмихва, но не се получи. Може би щеше да се опита да се извини и то на глас, но докато не го видеше с очите си.
Започна да си хапва бавно бонбоните един по един оставяйки ги да се топят в устата й без да ги дъвчи така беше най-хубаво и приятно.

Огледа се, сякаш за първи път влизаше в стаята й и искаше да се увери, че нямаше никакви животозастрашаващи предмети. По-скоро се чувстваше малко странно, тъй като не знаеше какво да каже или направи, но и нямаше никакво намерение да се извинява, най-вече защото не се чувстваше виновен за нищо. Но това не му пречеше да я навести с голяма торба шоколадови бонбони. Обичаше момичето си и не му трябваше причина, за да я поглези. Но не беше достатъчно просто да й ги връчи и да си тръгне, затова влезе в стаята си и след кратко размишление се настани на леглото, като подреди внимателно възглавниците и се отпусна.
- Гладна ли си? – попита я заинтересовано той, като видя как бързо нападна бонбоните – Може да хапнем тук, лично аз не съм в настроение за трапезарията.
Тона му бе необичайно мил и въпреки, че това беше предложение, той наистина възнамеряваше да го изпълни. Не беше в негов стил да се чувства неудобно в каквато и да е била ситуация, затова и не му пречеше да превърне стаята й в ресторант, а единствената причина да я пита бе, че правеше всичко това, опитвайки се да прекара малко време с нея, без да се скарат. Нали така правеха добрите бащи?

Мелиное се подсмихна. Разбира се, че нещата щяха да продължат все едно нищо не се беше случило. Сигурно и така щеше да продължи с години наред, но поне й донесе бонбоните лично и питаше и искаше мнението й. Това беше нещо, което не можеш да пренебрегнеш, когато знаеш какъв диктатор всъщност може да бъде.
Обърна се към него и са настани в края на леглото, така че да може да го вижда.
- На мен лично бонбоните ми стигат, но ако искаш яж тук - тя хапна третия подред бонбон оставяйки го отново да се стопи в устата й. Обожаваше да ги оставя да са топят. Беше наистина приятно за небцето. - Аз ще ти правя компания - каза и наведе глава към бонбоните в торбата оглеждайки какви видове има. Имаше от почти всичко, което можеш да се сетиш. Шоколадови, ванилови, кафени, марципан, с алкохол, с тофу, с крем карамел и още няколко...
Дори когато огледа хубаво бонбоните остана с наведе глава, но погледът й се беше преместил към празната част на леглото й между нея и Плутон. Честно казано нямаше представа за какво да си говорят, за това остави тишината да се проточи. Попринцип винаги се чудеше за какво да си говорят все измисляше нещо, но сега всичко просто й беше изфръкнало от глава. За чуди се какво ще правят след като той се нахрани. Дали въобще той ще остане с нея. Може би на Мел и трябваха нова порция убийства и изтезания...

Не му харесваше как седяха нещата. Беше дошъл, за да оправи случилото се, а тя едва го поглеждаше. Но и не искаше да ги влоши, затова не каза нищо, а просто се изправи и я вдигна внимателно като чуплива кукла, поставяйки я да легне до него. Сложи собственически ръка на раменете й, като я придърпа още малко към себе си, така че да може да я прегърне. И само няколко секунди му трябваха, за да се изкуши и да бръкне в хартиената торба, изкарвайки бонбон на късмет. Не си падаше много по човешките работи, но не можеше да отрече, че шоколада бе едно от най-сладките изкушения, които боговете нямаха.
За разлика от Мелиное, той не беше от търпеливите и веднага щом го пъхна в устата си, шоколадовия бонбон изчезна. Изяде го за секунда, като си взе още няколко след това, но когато му се услади прекалено много, реши да се спре, преди да е изял всичко. Все пак ги беше купил за нея. Щеше да е изключително грубо да й ги изяде, при положение, че бяха помиряващ подарък. Нещо от сорта на това, да купиш нещо за рождения ден на детето си, като му дадеш да го види и накрая да си го вземеш, защото на теб повече ти харесва.
- Невероятно скучна е тази твоя стая – отбеляза той, като се огледа за пореден път и пренебрегна факта, че неговата също не бе особено интересна, но все пак не виждаше как младо момиче като нея можеше да се задоволи с подобно нещо – Какво правиш по цял ден тук?

Нямаше защо Мелиное да се очудва на действията на Хадес. Фактът, че я премести като кукла беше доста разпространен. Може би просто се притесняваше, че ако я беше попитал първо тя щеше да се съгласи. Може и да не беше така разбира се. Но тя не знаеше по какъв друг начин да си обясни вече действията му. Сутринта един, вечер друг... Направо да му се чуди човек.
- Гледам реката - отговори простичко Мел. От прозорецът й имаше прекрасен изглед към реката. Ако обичаш  да гледаш как превозват мъртвите до техните най-големи мъчения разбира се.
Мелиное се настини удобно до него. Може и да стоеше там за кратко, защото не се знаеше какво щеше да му скимне, но поне искаше да й бъде удобно.
Продължи да хапва бонбони един след друг оставяйки ги да се топят в устата й без да ги дъвче. Някак си вече не знаеше за какво може да говори с него и не знаеше за какво да го пита. Дори не знаеше дали от нея се очаква да започне някакъв разговор и сега просто му лазеше по нервите... Вече се объркваше все повече и повече с тези мисли за това ги избута от главата си.
- Ще вечеряш ли? - попита тя когато се сети, че той я беше питал дали искат да вечерят тук, защото не му се ходило в трапезарията, а и наистина там беше някак самотно само за двама човека, дори и да са богове.

Сериозно … реката? Нищо чудно, че така се разстрои, когато Плутон я отхвърли. Очевидно бе доста отегчена. Но ако трябва да сме честни, самия той не мислеше, че нещата отиват натам. Знаеше, че тя не беше ангелче, но все пак не очакваше да му се нахвърли така бързо и отново се оказа, че май нищо не знаеше за жените в своя живот. Беше изключително трудно с тях, но любовта му бе единственото нещо, което му помагаше, когато искаше да откъсне главата на която и да е било от тях. И точно в момента Мелиное го изнервяше изключително много – държеше се, сякаш са някакви непознати.
- Защо не – реши той просто така, като викна слугите, тъй като за разлика от неговата стая, тук нямаше никой друг – Искам морски дарове – каза бързо, сякаш го беше мислил цял ден, но после реши да разнообрази малко – И бяло вино.
Както споменахме, повечето неща направени от човека не му се нравеха, но имаха и някои наистина сполучливи „творби”. Виното им беше превъзходно … разбира се, когато тъщата беше на кеф. Затова и си позволи да направи едно изключение и да смени божествения нектар с бутилка или може би две отлежало сладко вино. Не си падаше по горчивите „мъжки” напитки, най-вече онези тежки спиртове, на които хората се радваха толкова много. Хадес обичаше да подсладява живота си, затова бе пристрастен към божествения нектар, който носеше все по-голяма сладост с всяка следваща глътка.

- И за мен бяло вино - каза накрая Мелиное докато се излежаваше до Хадес. Беше приятно да стои в прегръдките му.  Когато я прегръщаше беше наистина нежен, дори и да говореше глупости... Обичаше и миризмата му. Нещо между шоколад и кръв... или поне така го описваше тя за себе си... Беше опияняващо и за това тя се отпускаше така спокойно, когато се задържеше толкова близо до него.
Когато за пореден път бръкна в торбата усети, че имаше само още три бонбона, което не й хареса и реши да си ги остави за по-късно. За това се надигна и се пресегна през Хадес и ги остави на шкафчето до него, защото беше по-близко.
После отново се гушна в него този път обръщайки се на една страна и слагайки глава на рамото му. С едната си ръка го прегърна и това беше. Не каза или направи нищо друго и само седяха мълчейки, защото никои не знаеше каква тема да започне или по-вероятно Хадес, чакаше тя да каже или да го попита нещо... Но пък проблема беше, че Мел не знаеше какво?
Беше в едно от онези лежерни и настроения в които не знаеше какво иска, нито какво й се прави и само стоеше и едва ли не беше в летаргия. Имало е и случай, в които не е излизала със седмици от стаята си... Обикновено някои й говореше или я караше насила да излезе за да й се върне живеца... Един път дори мислеха, че някои я е проклел или са я отровили... Голяма работа беше... Трябваше й часове за да им обясни, че всъщност нищо й няма.

Плутон беше сигурен, че точно както шоколада, така и виното щеше да я поблазни и въобще нямаше нужда да му казва. Но все пак се зарадва на проявеното желание, тъй като тази тишина започваше да го изнервя, а от двамата тя бе по-разговорлива. Всички жени се отпускаха с няколко чаши алкохол и ако това трябваше, за да се отпусне дъщеря му, то лично щеше да излее виното между прекрасните й устни. Но нямаше да се натрапва още от началото, затова щом слугите се върнаха с всичко желано от тях, той се отдръпна от нея и отиде да напълни прекрасните кристални чаши, които им бяха донесли.
Реши, че няма лошо да остави платото с морските дарове на леглото, като внимателно седна и поднесе една от чашите към дъщеря си. Каза нещо глупаво от сорта на това, че не желае да си ляга рано и да остава сам, затова ще се радва да останат и да пийнат, като разбира се тя не можеше да му откаже, дори и да искаше. А накрая просто вдигна чашата си, като я подкани да направи същото и отпи една голяма глътка, изпразвайки половината.
- Желаеш ли? – попита учтиво той, като взе една скарида, потопи я в някакъв сос и я поднесе към устните й, още преди да му е отговорила – Правят виното още по-приятно – и беше прав.

Мелиное също седна в леглото си и взе подадената й чаша. Тя вдигна чашата си във вид на наздравица и после отпи една глътка... разбира се чак толкова голяма както неговата. Виното беше сладко и приятно и за това искаше да отпие още една глътка, но тогава той й поднесе една скарида със сос разбира се че нямаше как да откаже. За това се наведе напред и разтвори устни, а той плъзна скаридата от черупката й навеждайки я и тя се плъзна между устните й и дори не я сдъвка, а направо я погълна защото беше малка е беше като масло... Сосът й предаваше приятен вкус.
Попринцип повечето видове морските дарове никак не й допадаха. От време на време ядеше риба и рядко раци, а скаридите по възможност ги отбягваше, защото бяха странни. Но когато отпи пак от вино то наистина имаше по-приятен и плътен вкус. Е поне баща й имаше хубав вкус за храна и знаеше хубави комбинации, които тя не винаги опитваше с оптимизъм.
- След вечерята какво ще правиш? - попита Мел. Лично тя мислеше да излезе, но ако той й позволеше разбира се. Разбира се той можеше да дойде с нея. Тя нямаше да има против.
Беше си набелязала една жертва за изтезаване за една нощ... Момичето беше приятелка на едно от убитите момчета от Мел през изминала седмица. Щеше да е забавно да я по-изтезава... може би дори щеше да е вкара в лудница.

Видя как удоволствието се изписа на лицето й при следващата глътка вино, а това го зарадва. Очевидно все още имаше на какво да я научи, а това как да съчетава човешка храна с алкохол дори не бе по неговата част. Знаеше това онова, самия той бе прекарал известно време на земята, макар и да не си го признаваше току така. Но при следващия им ден заедно, щеше да й покаже каква точно му беше специалността. И все пак не възнамеряваше да е днес, тъй като едно излизане му беше достатъчно. Не прекара много време при хората, но и петнайсетте минути в магазина за шоколад му се видяха прекалено.
- Ще реша, когато свърша с вечерята – каза без да се замисли, като хапна някакви пипалца и след като им се наслади, се обърна отново към нея – И не мисля да бързам.
Макар и да не приличаше на човек, който изпитваше удоволствие от каквото и да е било, това не беше така. Обичаше хубавата храна и когато нещо му харесваше, той отделяше нужното време, за да му се наслади изцяло. И тази вечеря наистина се проточи. Вече бяха минали близо два часа, а платото бе една на половина празно, за разлика от двете бутилки, на нощното шкафче. Плутон и Мел вече бяха на третата, като това отдалече си личеше, поне на поруменялото лице на бога. При новия опит да й поднесе скарида, хубаво я мацна със сос под носа, а после не можа да сдържи собствения си смях. Да, хората се бяха справили добре с това вино … дори може би прекалено добре.

Два часа след въпроса си Мелиное от отдавна беше забравила излизането си. Бузите й бяха поруменли, а очите й блестяха от алкохола. И най-важното не спираше да се смее. Беше си върнала доброто настроение и отново беше забравила всичко, лошо което се е случило между нея и Плутон, поне за сега де, но важното беше, че щастлива...
- Дай на мен - каза тя смеейки се докато взимаше скаридата с която я бяха изцапали и я изяде сама и след това се почисти. Менкаха си храна така от почти два часа и от половин час вече се цапаха като малки едногодишни деца, които ядяха торта на рожденният си ден.
След като изяде скаридата и едва не се беше задавила от смях тя вдигна чашата си.
- Искам да вдигна тост - каза и направи пауза и изведнъж мислите й изчезнаха и тя се засмя. - Забравих за какво, но ще се сетя - размаха пръст по доста пиянски начин. - СЕТИХ СЕ! - извика и се изкикоти. - Вдигам тост за нашето семейство... нашето сбъркано, сбъркано, но все пак прекрасно семейства. За всички чичовци, лели, баби, дядовци, братовчеди и така нататък. За моята майка, Персефона, която сега не е тук, но духом е с нас - изкиска се тя. - И за моят баща, който... който... Пак забравих какво щях да кажа - каза и се хвана за главата. - Това вино е силно... А да сетих се! И за моят баща, който много, много обичам и ценя. НАЗДРАВЕ! - каза по-високо накрая и изпи цялото количество алкохол в чашата си.

Ама какво беше това, как можа да му вземе скаридата от ръката? Той така се стараеше да нахрани детето си, а то дори не оценяваше. Тъкмо се опитваше да се оправи на обиден и дълбоко наранен, когато тя започна да говори толкова дълги и объркващи неща, че той съвсем забрави мислите си. На моменти си приличаха повече, отколкото предполагаха, но точно в момента на Плутон му бе прекалено трудно да осмисли този факт. Мислеше за майка й, която била духом с тях и вместо да се трогне, той отново се засмя, от части подигравателно. Едва успя да се спре, за да си поеме въздух, като му трябваше цяла минута, за да събере сили да говори, но едва ли някой бе обърнал внимание на това.
- Майка ти? – попита той, за да се убеди, че не е чул грешно – Тя е убийца на купони. Според нея, щом нещо ми е приятно и забавно, значи е нередно и много – това от части наистина беше така, но в неговите очи той беше жертвата – Сигурно ще ме гледа цяла вечер накриво и ще ни критикува как сме се напили и на какво сме направили леглото.
Чак след като каза това се осъзна и погледна към пухкавата завивка. Всичко беше в сос, както те и дрехите им. Кой знае колко пъти бяха изтървали храна, като се имаше предвид, че и на земята се виждаха някакви миди и други деликатеси. Май наистина бяха прекалили, но имаше ли нещо нередно, след като се чувстваха толкова добре в момента. А и за какво бяха слугите?

Мелиное видя как баща си се огледа и тя също се огледа. Цялото легло, а и пода беше в морска храна. Беше си същинска кочина. Значи щеше да почака с лягането докато слугите оправят цялата й стая. Беше наистина хубаво, че се забавляваха така и си повдигнаха взаимно настроението. И тя и той имаха нужда от това.
- Дано утре нямам мъхмурлук - каза и си сипа още вино в чашата. И третата бутилка беше започнала да се изпразва и нищо чудно. Те го пиеха това вино все едно животът им зависеше от това. Тя си взе още една скарида и я изяде бързо. Бяха доста хубави, но и не се очудваше слугите винаги подбираха най-хубавата храна, въпреки че нямаше представа от къде я взимат. Въобще те имаха ли готвач тук в замъкът или поръчваха храната от някъде. Като се замислеше Мел щеше да е наистина забавно ако всъщност поръчват храната от някои човешки ресторант. Или пък си имаха специални ресторанти за богове? За бога какви мисли й се въртяха в глават.
- Мислиш ли, че ще имаме мъхмурлук? - попита тя Плутон и отпи от виното. Беше наистина вкусно. Дали него бяха примесили с божествен нектар? или просто беше толкава пияна и вече не знаеше какво да мисли? Дори не знаеше колко е часът или кой ден? Рядко оставаше толкова без ориентирана. Обикновено гледаше да е в крак с времето и това е нещо хубаво, но сега й се струваше адски тъпо. За какво им беше на боговете да знаят колко е часът и кой ден е?

Махмурлук … какво беше това? Наказание за глупавите хора, които се наливаха с „алкохол”, произведен в някоя лаборатория. Това тук беше превъзходно вино от първокласен сорт грозде, което се отглеждаше на прекрасни места и се правеше както трябва. Въпреки, че бяха богове и едва ли щеше да им стане нещо, Хадес никога не би си позволил да натрови себе си или дъщеря си с онези боклуци, които хората наричаха питиета. За неговата принцеса винаги щеше да е най-доброто, но тя трябваше да го е осъзнала вече. А и едва ли едно главоболие можеше да смрачи деня на един бог.
- Не мисля, че нещо може да ни стане от този … сок – каза горделиво той, макар и от далече си личеше, че нещо вече беше станало. Беше пиян!
И въпреки това, напитката наистина му се услаждаше като прекрасен свеж сок. Даваше му енергия и глупави идеи, като чаршафа беше доказателство за това, но ето че най-накрая му дойде и една добра идея. Ококори се, като отвори уста, подобно на някоя риба на сухо, като оставаше само лампичката над главата да му светне, за да довърши карикатурния си вид. Но преди да е разсмял дъщеря си, реши да й сподели, докато все още беше в състояние да го слуша и разбере.
- Имам брилянтна идея – започна ентусиазирано, като за момент се отклони от главната цел – Разбира се, че е брилянтна, все пак е моя – но ако той не се изтъкнеше, то кой – Искаш ли да слезем в тъмницата и да се позабавляваме? – попита я накрая с една лукава усмивка.

След като и Мел се замисли наистина не можеше да и стане нещо, ако алкохолът беше качествен така че отпусна и се усмихна взимайки си още една скаридка. Наистина ги заобича тези. Бяха много вкусни особено с този сос. Щеше да ги яде по-често от сега нататък. Можеше и да пробва и друга морска храна. А на лицето й изгря още по-голяма усмивка когато чу идеята му.
Погледна го развълнува и едва не се за разподскача из цялата стая от радост. Може и да беше наистина извратено, че се радва, че ще ходи да измъчва хората, но така беше създадена и се радваше на себе си, не искаше да се променя и едва ли хората, които държаха на нея също искаха това.
- Наистина брилянтна идея - каза развълнувана и стана взимайки още една скаридка отхапвайки от нея. Подаде ръка на Хадес и го подкани. - Хайде - усмивката не слизаше от лицето й и той и подаде ръка и бързо тръгнаха заедно надолу към тъмницата, а по път Мелиное заповяда на слугите да вземат скаридите.
Слязоха в тъмницата бързо, защото Мел беше доста развълнувана и едва ли не тичаше напред. Все едно щеше да я води на сладкарница или пък ще купи нещо... И на това би се радвала, но не чак толкова много.
Тъмницата беше цялата от камък и желязо. Вонеше на застояло и на кръв и стонове се чуваха от всякъде и за обикновен човек беше плашещо, но за Мел беше вълнуващо.