Тъмниците

Така се разбърза, че забравиха най-важното – виното. Хадес пусна дъщеря си, като я остави да тича надолу, а той се върна в стаята й и изпи всичко, каквото беше останало в чашата му, като после изпразни бутилката във вече направеното място и заръча на слугите да донесат още една, вече четвърта. Добре им вървеше вечерта и нямаше намерение да спира точно сега … кой е казал, че работата не трябва да се смества с удоволствието. Ето заради това тя щеше да е идеална за поста му – наистина се наслаждаваше на всичко това и щеше да върши задълженията си с усмивка на лицето.
Втурна се бързо надолу, не толкова развълнуван от идеята си, колкото от Мелиное. Беше млада и прекрасна, напомняше му на майка си, когато нещата наистина вървяха добре, а това не беше особено често. И все пак имаха едни от онези моменти, когато той я слушаше и й се радваше, а тя го омайваше с красотата и сладкия си глас. Сега нещата седяха по-различно, но малката се справяше доста добре и с тази роля, което беше целия проблем. Не … може би проблема беше, че на него му допадаше.
Слезе долу, като видя, че тя не го чакаше, а вече бе отворила една от вратите, като дежурния по измъчванията седеше отстрани и самия той я гледаше леко изплашено.
- Спокойно, зверче такова – каза той малко по-сериозно, така както би се държал пред всеки друг, но след като изгони подчинения си, затвори вратата и се отпусна един електрически стол в ъгъла на стаята – Добре, вече може да почваш – върна той веселия си тон, като отпи от своята чаша, а после и от нейната – Виждам, че имаше желание, затова ти го давам, но давам, но следващия е мой!

Когато богинята пристигна в тъмницата вече си беше набелязала жертва и чакаше търпеливо Плутон да дойде. Не искаше да почва без него. Чакаше спокойно и изучаваше жертвата си. Този човечец днес нямаше абсолютно никакъв късмет. Дори пазачите, които ги мъчеха редовно се страхуваха да гледат понякога.
Най-накрая Плутон пристигна с вино в ръка, а пазачът си тръгна бързо. Явно знаеше, че тя е в настроение за оригиналност. Но като за начало мислеше да използва нещо класическо.
Взе един скалпел и започна да обикаля около масата, за която беше завързан човека. Мъжът я наблюдаваше уплашено като въртеше очите си. На третата обиколка прокара скалпела по продължението на едната му ръка и от там веднага бликна кръв, а той само стисна очи. Може би се опитваше да се прави на корав. Мелиное прокара скалпела по-дължината на всичките му крайници. Обаче вече не се усмихваше. Беше станала абсолютно сериозна, а погледът й беше ледено-студен.
Накрая се спря до глава на човека. За щастие не беше много облечен. Тя прокара скалпелът по гърдите и коремът и там се получи един процеп. Мелиное бръкна в коремът му бавно и той задиша тежко. Когато усети това, което й трябва тя дръпна рязко и тъмницата се изпълни от виковете на мъжът. В ръката си Мел държеше няколко метра черва. Тя остави скалпела и започна да ги вади, докато той викаше.
- Не разбирам, защо на вас хората ви трябват толкова много метри черва - каза и ги извади на бързо и ги остави да паднат на пода - накрая човека спря да вика. - Не разбирам за какво беше целият този шум. На теб не ти трябват тук.
Хвана отново скалпела, но го държеше здраво, въпреки че ръцете й бяха покрити с кръв. Сложи ръка на главата му и разтвори едното му око и заби скалпела в него. Добре че тези хора бяха вързани добре. Този направо изперка, а и са право. Тя изряза бавно окото му, а мъжът не спираше да вика и да се мята. Когато най-накрая тя го извади той изведнъж затихна...
- Припадна - издиша тя жалостно и се обърна към Хадес. - А е рано за кошмари още ...

Хадес веднага видя грешката й – подходи прекалено грубо физически. Това беше най-обикновен човек, който все пак издържа достатъчно дълго, за да може Мелиное поне малко да се наслади. Вярно, че тук не можеха да умрат … мъченията бяха безкрайни, но все пак си оставаха хора и щеше да мине малко време, преди отново да зарасне изцяло и да дойде време за нов рунд. Но богът нямаше никакво намерение да чака, искаше и неговия ред да дойде. Все пак реши да не я критикува, а просто изгледа представлението и добре се посмя, когато видя последната й реакция. Естествено, че щеше да припадне. Хората не бяха достатъчно силно да си изтърпят наказанията за грешките.
- Спокойно, ще се събуди и дълго ще те помни – каза весело той, като пийна отново и огледа ужасените лица на останалите в килията – Тези са прекалено наплашени – смръщи се недоволно Хадес, като се изправи – Моя късмет ще е в другата килия.
Подобно на нея и той обичаше да подбира внимателно жертвите си. Обичаше по-издръжливите, онези които го предизвикваха да им вземе живеца, затова и не бе склонен да се задоволи с наплашените мишки в тук. Имаше някакво силно предчувствие, че в другата килия щеше да намери това, което искаше, а в добавка при излизането си взе новодонесената бутилка вино и храна от прислугата. Но щом вратата се отвори, килията се оказа напълно празна.
Лицето му стана някак тъжно, а той пристъпи напред, сякаш да се увери, че очите не го лъжеха. Не знаеше защо това го притесни толкова, тъй като самия той не обичаше да си цапа ръцете, но май алкохола му бе повлиял достатъчно. Лошото обаче бе, че радостта бързо се стопи и гнева зае мястото й. Хадес остави нещата на един от столовете и с яростен поглед се обърна към дъщеря си. Нямаше само тя да се забавлява.
- Лягай – каза заповедно той, като посочи масата в средата на залата, а след като тя се огледа, осъзна че говореше точно на нея.

На Мел не й хареса факта, че нейното забавление свърши толкова бързо, но все пак охотно последва баща си към неговата килия. Неговото забавление сигурно, щеше да трае по-бързо от нейното, но и то и да гледаш не беше чак толкова зле. Понякога научаваш нови неща.
За нещастие когато отидоха килията беше празна. Мел веднага си помисли, че ще отидат в друга и се обърна да излиза, но изведнъж чу ядосаният и заповеднически глас на баща си. Обърна се и видя как той я гледаше. И тогава я осени най-ужасяващата мисъл. Той говореше на нея. Искаше тя да легне на масата за мъчения.
Очите й се разшириха и паниката веднага я налегна. Той говореше абсолютно сериозно и тя дори не можеше да го повярва...
- Но, татко - каза и се спря. Какво можеше да му каже? Да го моли за милост? Точно тогава покрай килията мина един от пазачите. Беше от старите и закоравелите. Самият той е бил мъчен на времето. Мелиное тъкмо беше близо до врата. Протегна се и го хвана за робата вкарвайки го в килията. Изблъска го до масата и го накара да легна и закопчалките сами се закопчаха. - Ето измъчвай него - каза и се дръпна назад. Надяваше се той да я остави.
Често я беше заплашвал, че ако направи нещо тя ще заеме мястото на някои от тези хора. Тя го знаеше, но с времето тя спря да вярва на това. Въпреки всичко, което направеше той накрая й прощаваше. Мел знаеше, че той зъл, ужасяващ и безмилостен към всеки, но тя не спираше да си повтаря, че е негова плът и кръв и че го почита, обича и, че той никога не би й причинил това.